SoulSurvivor, Part 1

[LiL_DoGGy]

- Аз може да съм твоята курва, но ти си в моя тунел!
В този момент влака влезе в тунел, висчко се затъмни, защото лапмите на влака не работеха. Чуваха се само крясъците на войника. Бившия Генерал усети, че някой седна го него. За секунди отмина тунела. Войникът лежеше намушкан на земята, а момичето седеше до Роки. Човека с балтона прибра меча си, качулатия стана и се приближи до прозовеца, където нямаше стъкла, старецът си кривеше главата на ляво на дясно и гледаше доволно. Роки се обърна към нея и си отвори устата нещо да я заговори, но тя стана и направи знак на другите да се изнасят от влака.
Те скочиха синхронно през прозорците, старецът се оказа съвсем друг човек с маска на лицето и той скочи след тях. Роки се видя в небрано лозе. Беше останал сам с убития. Скочи след тях като крещеше:
- Чакайте, аз съм приятел!
Дружинката бягаше бързо и минаваше всякъкви препядствия. Като видяха, че ги следва се разпръснаха. Той тръгна след този с балтона. Шапката му падна по пътя и лъсна една гола глава. Вкара го в задънена улица, където на края имаше метална порта, която се заключаше. Беглеца тръгна към нея, но Роки беше по-умен, спря се и стреля в ключалката. Портата се запечати и можеше да се отвотри само от другата страна. Гологлавия се блъсна и започна да тропа по нея. Видя, че няма изход и се изправи срещу Бившия Генерал. Обърна се, свали балтона и лъсна самурайският му меч.
- Не искам да се бия или да те убивам – каза Роки спокойно, като прибра пистолета – искам само малко информация за Йоукай и бандата.
- Няма да измъкнеш нищо от мен! – троснато отвърна голата глава и се засили към него – Кажи си молитвата Генерале!
Роки не помръдна, искаше да покаже че не го е страх.
- Шефко, остави го – чу се говор от горе.
От едната страна на задънената улица беше застанал човека с качулката. Той я свали и се показа, това беше Марко. Похитената жена се приземи зад него, а старият човек, които се оказа едно момиче приличащо на Йоукай дойде от другата страна.
- К’во си се застъпил за него бе! – възкликна момичето-старец – Тоя е генарал, а ние мразим войниците, не забравяй.
- Знам какво правя Кими – крещеше Марко от другата страна – Тоя генерал два пъти ми спасява кожата.
- И какво предлагаш? – попита жената от зад.
- Да го понарежем – предложи Шефко.
- Невестулка, ти да мълчиш – викна Марко към човека с меча – Нека да идем при Кай…. С него.
- Какво?! А бе, ти нормален ли си?! Да не би тия скорости да са ти промили мозъка! – сопна се Кими – Как ще го водиш при брат ми бе!
- Имам му доверие, поне аз – обясни Марко – ако трябва ще му вържем очите, но искам да се види с Йоукай. Ако нещо стане, то ще е на моя глава.
- Ако нещо стане!? – кресна Кими – Как ако нещо стане!
Роки стоеше и само гледаше. Не смееше да мръдне на никъде.
- Като се замисля – намеси се жената от зад със спокоен тон – нека да му дадем шанс, да се пробва.
- Как така?! – кресна Кими.
- Тоя няма да го приближа до себе си! – каза Шефко с отвръщение.
- Сега, ще ти вържем очите – обърна се похитената към Роки – Аз съм Соня приятно ми е – завърза му очите с една връзка и не виждаше нищо.
- Сега ще го влачим с нас ли?! – чу се гласът на гологлавия.
- Да – отвърна жената, която го водеше – сега без излишни коментари.
- Браво Соня, ти ги оправи – възкликна Марко.
- Знаеш ли какво? – обърна се тя към Марко – доверявам ти се, ако ме подведеш, ще има последствия! Чу ли?!
Не се чу шум. Всички занемяха. Те го водеха през неравно пространство, тръгнаха на долу по стълбите и Роки се препъна.
- Можеше да го провериш за микрофони, т’ва, онова – чу се коментар.
- Мози ще намери това, което има да търси – отговор на коментара.
По едно време стълбите свършиха. Те продължиха, може би по коридор в подземие. Жената го спря.
- Сега ще чакаш – каза му тя.
Ръката й го пусна и остана сам със завързани очи. Чуваше някъкъв шепот на четиримата. След като се наговориха някои почука три пъти по врата и се чу притракване на брава. Ръката пак го хвана и го забута на право. Продължиха на пред и се чу чужд глас:
- Какво, имаме си заложник?
- Не, водим го при Кай, иска да е от нас.
Имаше чувството, че на човека с чуждия глас не му стана много приятно от отговора. Чу се местене на тежък предмет и отново следваха стълби. Като свърши стълбището, продължиха направо.
- Е вече можем да му свалим забратката – каза съпровождащата жена.
Смъкнаха му забратката и се намери в един осветен подземен тунел, с хиляди разклонения. Шефко го изгледа със злоба и продължи. Жената беше плътно зад него, а Марко пред него, Кими вървеше от страни и подмяташе по-малък меч. Отделните коридорчета бяха направени като стаи за живеене. Имаше матраци, наподобяващи легла, телевизори, техника, масичка със столчета, даже на някои места имаше разбита тръба за канализация. В последното коридорче отбиха на ляво. Там имаше един очилат, който гледаше карта на подземията, едно малко сладко момиченце зяпаше в телевизора и лидера на организацията. Кай се беше излегнал на едно „легло” и гледаше в тавана.
- Брат ми, имаш посетител – оповести Кими.
- Кой? – вдигна се Йоукай – Някой ме обича ли?!
- Не, водя ти един човек, бивш Генерал – обясни Марко.
- Какво?! – възкликна Кай – Я се спри малко бе! Това тук не е приют за пенсионирани войници, а съпротива! От ‘къв зор ми го водиш тоя! Мраза всякъкви оправници от дъното на душата си, а и те ме мразят!
- Чакай, чакай, преди да се нервиш – обясни спокойно Марко – Този тук ми отърва два пъти кожата от сигурна смърт. Викам си дай да му дадем шанс на момчето.
- Хм… - замисли се Йоукай и се обърна към Роки – Ти кой си? Ранг и длъжност?
- Бивш Генерал Роки – отвърна той – Отговарям за сигурността в столицата.
- Е, да всички така отговарят – каза Кай – Защо ме търсиш, зашо реши да дойдеш на наша страна? Моля бъди убедителен.
Роки си показа ръката с двете халки и добави:
- За разлика от другите колеги, аз съм женен – изумена физиономия се появи на лицето на Кай – или бях женен – Роки сведе глава – осъзнах, че Хофа ме е тъпкал откакто съм се родил и са ме взели за войник. Защото цял живот съм тренирал да му служа, за какво?! За да се подиграва и да се гаври с най-скъпото нещо, което имам! – натика халките в лицето на Йоукай – Погледни! Дори и фамилия нямам! – Кай само вдигна вежда и погледна узлобения му поглед – Не мога да търпя повече!

[LiL_DoGGy]

Имах точно едно единствено нещо, за което живях всички тези години и той ми го отне! Честно ли е, кажи ми, честно ли е!
Кай въздъхна тежко:
- Хубав репертуар, повярвах ти. Слушай сега, много по-млад съм и не съм ти на годините. Знам какво е да изгубиш човек и така на татъка, няма да ти се обяснявам, да ти бъркам по раните. – малко замълча – Но… има едно голямо но. Не мисля, че си напълно искрен с мен. Вие как мислите – обърна се към останалите в стаята.
- На твойто мнение съм, той е Генерал, макар и бивш, може да е уловка за да ни добарат – отговори Ким.
- Не го искам тоя! – заяви Шефко.
- Аз бих му дала шанса, нека се пробва – каза Соня спокойна.
- Не сме на едно мнение – парира го Марко – Има нещо в този човек, не е толкова лош, какво като е бил Генерал, висчки трябва да преодолеем различията си и да се убединим.
- Може би – зачуди се Йоукай.
Настъпи гробно мълчание, което беше прекъснато от момиченцето.
- Вижте, вижте, дават тоя по телевизията – викна тя.
По новините даваха репортаж за Роки.
Бившият генерал Роки снощи избяга от служба, като простреля Лейтенант. В момента той се намира някъде из предградие 4 и е много опасен за народа и правителството. Моля яко някой го е виждал да предаде информацията на някои от патрулите.
Дадоха репортаж от мелето в Бойното поле. Кай гледаше с интерес и се усмихваше.
- Е, ‘айеде сега, ще му дам шанс да се пробва момчето – усмихна се той и подаде ръка на Роки – Добре дошъл в екипа. Ще те засенчим и се надявам да не ни натопиш.
- Няма – усмихна се Бившият Генерал – имаш думата ми, с теб съм!
Двамата си стиснаха ръцете, Кай се обърна и излезе.
- Ангелче, къде си? – викна по коридора.
От ъгъла изкочи едно нисичко момиче. То застана пред него.
- Тук, с какво мога да ти бъда полезна?
- Еми, такова – започна да говори мило – може ли да метнеш някои друг войник за да ги отклониш от нашето убежище? А? Нали знаеш, че много те обиам ангелче?
Тя се замисли и отвърна:
- Може, може.
- Добре, радвам се – усмихна й се той – Ела – подкани я в стаята, където беше преди.
Седна на масата до Мози и му рече:
- Мозък, имаш ли нещо практично, което гардовете не могат да засечат?
- За микрофон ли говориш? – попита Мози под очилата си.
- Да – отвърна Кай.
- Имам – извади от джоба си една лепенка с овална форма – Това, приятел е микрофон, толкова тънък, толкова незабележим, че никой, ама никой не може да го открие. Има вид на лепенка и може да се слага на всякъде. Всеки микрофон има магнит, за да предава вълните, е този няма, направен е по такава изпипана технология, че не съм използвал магнит и само ние можем да го чуваме, никой друг не може да го засече, защото сплавите, от които е наоравен са уникални.
- Добре, добре, разбрахм те – каза ангелчето отекчено – давай сега микрофона.
Мози го подаде на момичето. Тя го залепи за подметката на обувката си.
- Така – възкликна – сега на работа.
Стана и си изчезна по коридорите. Мози извади една машина с колконки и я включи.
- Това е предаватела, по него можем да чуваме какво става – обясни той.
Двамата с Кай застанаха един до друг и се заслушаха. Чуваха се стъпките на момичето, още не беше се качила на горния свят. Започнаха да се чуват коли от трафика, вече беше на място, трябваше само да открие някой войник, за да му пусне мухата. Затича се, сигурно да пресече улицата и тогава се чуха гласове.
- Господин войник, господин войник, знам нещо за Генерал Роки – чу се детския глас на момичето.
- К’во искаш бе лапе?! – отговори троснато, дебел и дрезгав глас.
- Знам за Генерал Роки – повтори тя – всички приятели ми казаха да не казвам, но аз все пак реших да ви кажа, защото Господин Губернатора е велик.
- Е, и?!
- Еми видях Роки някъде из столицата, бил научил, че Йоукай има тайна квартира там, в някоя къща и замисля планове, как да свали Господин Губернатора.
- Хм… - замисли се мъжния глас – това може да го кажеш на Господин Губернатора дирекно, ела.
Чу се притропването на металните ботуши и леките патъчки на момичето. Те се качиха в нещо като кола и двигателя забръмча. Бръмча извесно време и в колата не се чуваше нищо. На края спря и малко изчака, може би да се дигне бариерата на елитния квартал и продължи. Спря на пълно и двамата слязоха, чуха се стъпки и звук от асансьор, вече бяха в кулата на Губернатора. Мъжкия глас се обади:
- Сега му го кажи на него!
- Добре – каза момичето.
Асансьора изщтрака и те стъпиха три крачки на пред.
- Това е момента – каза Кай – Ангелче не се издавай!
Мъжкия глас заговори:
- Губернаторе, тук има едно момиче, което знае нещо за Генерал Роки и бандата на Йоукай Шен.
- Нека бъде чуто – отговори Губернатора и подвикна – Остави ни!
Войника се обърна и се качи в асансьора, Хофа пристъпи бавно на пред.
- Не засичам магнитни полета или нещо от сорта, това значи, че не те подслушват и може би си искрена – заговори той с тихият зловещ глас – сега ако обичаш ми кажи какво знаеш.
- Добре, Господин Губернатор, аз много Ви обичам и ще Ви кажа всичко – заговори момичето ентусиезирано.
Хофа сигурно изглеждаше изненадан:
- Знам че ме обичаш – отвърна той – слушам какво имаш да споделиш с мен.
- Еми, аз видях Роки в Третото предградие – обясни тя – говореше с един човек. Аз се приближих и го подслушах. Говореха си нещо за Йоукай Шен и неговата банда.
- ЙОУКАЙ ШЕН – викна Хофа – знаеш, че това ми е болна тема мила, но продължавай да ми пееш.
- И така, говореха си, човека му каза, нещо, че Йоукай си бил направил тайно убежище в столицата под носа на Господин Губернатора и очаква удобен мопмент за да удари, и да Ви свали, а Роки вика, добре, каза, че ще го пипне и той ще стане глава на бандата му и той ще стане Губернатор.
- Тая ме изкава някъкъв лош, които иска да превземе планетата – обади се Роки.
- Млъквай!!! – отвърнаха Мози и Кай в един глас.
Разговора между Хофа и ангелчето продължаваше.
- Итака стана – заключи тя.
- Хм… - замисли се и помълча малко Хофа – Добре – каза той и замлъкна, изведнъж се чу силен тропод до нея и станаха смущения, защото я беше вдигнал във възгуха, той смени тона и започна да вика – Надявам се да не ме лъжеш, малката, защото ако разбера, че ме лъжеш, ще бъдеш бременна от всеки един войник в столицата!
- Не, не, не, не – започна да се оправдава с плачлив глас – няма да излъжа никога Господин Губернатора, заклевам се, да умра се заклевам, това чух, че Йоукай има база някъде в столицата под носа Ви и чака удобен момент.
Нещо тежко се изтърси и настъпи гробно мълчание, Хофа се поразходи на пред на зад, спря и реши:
- Аха, добре, ще те пусна, защото ми харесваш, малката и ти вярвам, до някъде, сега изчезвай! Войниците ще ти покажат изхода.
Мози и Кай въздъхнаха.
- Свободно – плю си в пазвата Кай, облекчен – остави го включен, за всеки случай. Сега не трябва да се показва, сигурен съм, че ще я следят.
Мухата беше пусната и Кай се надяваше да се фване на въдицата, очакваше с нетърпение новините, за да провери.

[LiL_DoGGy]

врене е и за седмата част

Част 7

На другия ден всички гледаха с усмивка новините:
- От неизвестен източник беше научено, че престъпникът и терорист Йоукай Шен и неговите подчинени се окриват някъде в столицата. Започнаха проверки на подозрителни личности, всички генерали са вдигнати за тревога.
Кай се засмя победоносно.
- Браво, браво, замазахме положението, аз отивам да потичам малко.
Стана от дивана и излезе от стаята с бегом. Останаха Роки, Ким, Лили, Соня, Фельо, Марко, Мози и Шефко.
- Искаш ли и ние да поушлайфаме някой движения с меча? – обърна се Шефко към Кими .
- Може, може – отвърна Ким
- И аз ще дойда – обади се Фельо – за съдия, да ви светя.
Тримата също тръгнаха по работа. Останаха Роки, Марко, Соня и Лили. Бившият Генерал се чудеше как да ги заговори, като всички мълчаха. Реши да се обърне към Лили:
- Чух, че можеш да стреляш много добре. – каза й той.
- Мога да – погледна го Лили.
- Еми, и аз мога – каза Роки неловко.
- И какво предлагаш, да се състезаваме, кой по добре стреля ли? – попита Лили безразлично и отнесено.
- Еми, да може – отвърна Роки и завъртя пистолета си на пръст.
Марко и Соня се спогледаха.
- Хайде – възкликна Соня – ние с Марко ще сме рефери.
- А? – направи се на неразбрал Марко.
- Тръгвай и не дей да се обясняваш – повлече го Соня – След 10 минути в коридора, господа подгответе оръжията си.
Лили хвърли един злобен поглед на Роки, който извади двата си пистолета. Тя излезе от стаята с думите в движение:
- Да видим кой е по добър Генерале.
Роки само я изгледа и се обърна към телевизора.
След десет минути всичко беше направено. Двамата се срешнаха в коридора, а Марко и Соня гледаха доволно. Бяха взели една статуя на Хофа и залепили на челото му мишена.
- Слушайте сега – започна Соня – Ще се състезавате в три категории. Едната е за точност – посочи статуята на Хофа – Както виждате това е най-мразения човек тук, на челото му сме залепили мишена, трябва да се целите в центъра, а ние постепенно ще отдалечаваме мишената. Който стреля най-точно и най-далече печели.
- Бум, бум, Хофа ще поеме някой куршум – пригласи Марко.
Лили се настърви и гледаше мишената.
- Път на дамите – каза й Роки.
Тя само го погледна, протегна пистолета, който държеше с две ръце. Замисли се малко и стреля. Точно в центъра на мишената.
- Браво – възкликна Соня – застреля го. Сега на ред е Генерала.
Роки хвана пистолета с една ръка и стреля с лекота. Той също оцели центъра.
- Генерала можел да стреля – обади се Марко – ‘айде сега по-далече.
Преместиха мишената. Лили се прицели, стреля и улучи в десятката. Соня и Марко започнаха да ръкопляскат, тя погледна унищожително Роки и сигурно си мислеше че няма да се справи. Роки без да се прицелва стреля и също нацели центъра. Той изгледа Лили и се засмя.
- Още по-далеч – каза Лили, като се вбеси.
Марко и Соня преместиха мишената и стигна почти до края на коридора. Лили стреля, като се забави малко в прицелването и олучи десетка. Роки без да се замисля стреля и резултатът му не беше по-различен.
- Сега най-голямото предизвикателство – започна Соня – слагам ви го в края на коридора, ако улучите значи сте майстори.
Мишената едвам се виждаше, Роки не можеше да фокусира до там. Лили хвана пистолета, все едно държи снайпер, прицели се много добре и стреля. Марко прибра резултата за по-интересно. Роки хвана пистолета с една ръка. Той не можеше да види къде е центъра . Стреля на късмет. Марко изтича за другата мишена, да се види кой е победителят. Даде ги на Соня и те решиха.
- И първи кръг лечели Лили, поздравления, но има още два – обяви тя – Последната мишена Генерала се изложи, оцелил е малко по в страни от десетката – показа двете мишени. На Лили беше точно в червеното кръгче, а на Роки беше малко в страни и излизаше.
Лили погледна Роки и се изсмя победоностно. През това време всички се бяха събрали и гледата.
- Време е за второто изпитание – каза Марко – бързина. Значи, ние ще ви плъзгаме кукли на Хофа, вие трябва да ги стреляте Имате един пълнител, трябва да стреляте куклите в главата, където са сложени мишените. Който е по-бърз и има повече попадения в целта е победител. Както Роки каза, път на дамите.
Лили хвана пистолета.
- Пускаме – плясна Соня.
От стайте започнаха да хвърчът кукли, направени като Хофа. Лили започна да стреля. Целеше се в главите им, но беше прекалено бавна, защото внимателно се прицелваше и ги следеше. Дванайсетте куршума от пълнителя свършиха и Марко свали куклите, за да види резултатите. Роки беше на ход, той извади пистолета и зачака. Куклите хвръкнаха, той започна да стреля, бързо и тактично. Пълнителя му свърши за броени секунди. Завъртя пистолета и го сложи в колана си. Погледна Лили самодоволно.

[LiL_DoGGy]

Екипа на състезанието опдреди куклите на двамата претенденти, от едната страна за Роки, от другата за Лили.
- Победител във втория кръг е Роки, Генерала – обяви Марко – Той се справи за 30 секунди, за разлика от Лили която беше много бавна, а също така има повече точни попадения от нея.
Всички по коридорите започнаха да пляскат. Лили се ядоса, а Роки се наежи и се изсмя.
- Но не се нервете – утеши ги Соня – има и трети последен, решаващ кръг. Резултатът е равен и нищо не е решено. Третия кръг е за умение. Имам една метална монета, който я задържи най-много във въздуха печели. Марко ще я хвърли, вие ще я стреляте.
- Този път, ти си пръв – каза Лили на Роки.
- Добре – отвърна й той – и не дей да се нерши това е игра.
Генерала взе двата пистолета и зае бойна готовност. Марко подхвърли мометата и той започна да я дупчи. Падаше по-барно отколкото трябва, дупчеше я без да спира. На края не можа я оцели където трябва и тя отхвърча и падна на земята със звън.
- 30 секунди – обяви Марко – Лили дали ще можеш да минеш генерала.
Лили гвана пистолетите, Соня й подхвърли монетата и започна да стреля. Тя също я държеше във въздуха известно време, после се удари в стената, не можа да я закрепи и падна.
- Браво Лили, но твойто време не е достатъчно – оповести Марко – ти успя само 24 секунди, съжалявам. Но, това е само игра ще спечелиш другия път.
Марко й намигна, но тя заметна глава на другата страна и си отиде. Роки гледаше неудомяващо, дали не й беше направил нещо. Соня обърна очите, а публиката започна да ръкопляска. В този момент се зададе Кай, той видя физиономията на Генерала и попита:
- Какво е станало? Нашето момче да не е згафило нещо? – и го погледна подозретелно.
- Не, Лили пак се разсъди – отвърна Соня и въздъхна – решихме да пробваме кой по-добре стреля и генералчето взе че спечели.
- Браво на генералчето, а за Лили, нищо ново – каза Кай и дръпна сестра си да върви с него.
Роки продължаваше да гледа объркано. Соня го потупа по рамото и го утеши:
- Не се безпокой, генерале, тя си е сръдла – започна да му шушне да ухото – не знам защо ти го казвам, ама й нямам доверие, дойде от противниковия лагер, също убидена от нещо. Доста кофти характер е, не дей да й имаш много вяра, че може да ни забие нож в гърба.
Той само кимна и се усмихна.
През това време Йоукай и сестра му се преобличаха.
- Добре, кажи ми как да ги скрия тия белези? – говореше Кай, като се гледаше в огледалото.
- Сложи си забратка или по-дълга яка – предложи Кими – защо въобще ме питаш?
Кими беше навлекла една къса поличка и изрязана блузка.
- Виж ме – каза на брат си – така може да мина за някоя екзотична танцьорка.
- По скоро за проститутка, ако питаш мен – затапи я той – Ще си сложа лепенка, все едно, че някой ме е ударил, никой няма да заподозре нали?
- Проститутка си ти, а така става, сега ще си мисля че съм те ударила и ще се гордея – отвърна Кими – и не мога да те разбера защо ти е точно сега да ходим до столицата?
- Казах ти, трябва да видя приятелката на Лейто, турнира ще започне много скоро, а още не съм разучил – обясни Йоукай.
В това време Пати ги гледаше на вратата. Двамата излязоха дигизирани. Кай беше навлякъл един дълъг сив балтон с шапка и лепенка на черните му белези, Кими беше с дънки и черно якенце, беше си вързала къдравата коса и неможеше да я разпознаят. Те като видяха Патриция, се направиха на разсеяни и продължиха.
- Вие, къде отивате? – попита момиченцето.
- Ами…. Отиваме – започна да заеква Кай.
- На разходка по каналите – отвърна Кими.
- Ама, защо се се преоблякли? – попита тя отново.
- Не искаме да ни познаят – обясни Йоукай.
- Отивате в столицата нали? При дядо. – каза тя и ги парира – може да съм малка, но не съм тъпа.
Двамата се погледнаха и не можаха да обелят дума.
- Ами….. неееее…. Да – каза Кай с половин уста.
- Искам и аз – тръшна се малката – Искам, искам.
- Ама там не е за малки деца – опита да обясни Кими – не може, могът да те вземат лошите.
- Искам, искам, искам, искам – тръшкаше се детето.
- Добре, добре – писна му на Кай – ще те вземем, но няма да казваш на никой, става ли?
- Да, да, да – зарадва се тя и гушна Кай .
- Браво, детска учителке – погледна го Кими злобно.
Те бавно се изплъзнаха от населеното подземие. Не трябваше да ги вижда никои. Качиха се по стълбата на една шахта и излязоха в Бойното поле. Блокове, улици, войници всичко взето заедно. Качиха се във влака за столицата. Пат се държа много добре и не издаваше и звук. Хора се прикачваха слизаха, войниците обикаляха и следяха пътниците. На края на пътуването, един говорител оповести:
- Добре дошли в столицата, правителството ви желае приятно прекарване.
Тримата слязоха, Кай държеше Пат за ръка. Спирката им беше на централното кръстовище при мониторите, тогава там даваха великите моменти на идинайстият Генрал. Минаха през една по-спокойна улича, после по друга и на края стигнаха квартала, близо до стената, която пазеше от нашественици. Там живееха бедни хора, занаятчии и всякъкви такива, защото в центъра нямаше място за тях. Предимно имаше къщи, без блокове, пътищата не бяха циментирани, като в някое старинно село. Тримата се оглежада на ляво на дясно и Кай се мъчеше да си спомни къде беше къщата. По едно време Пати го дръпна за ръката.
- Кай, виж, дядото с куклите – посочи му тя една стара къща.
- После ще минем – дръпна я Йоукай.
- Не, сега, сега! – настояваше Пати.
- След малко – дъпаше я Кай.
- Сега, нека видим какво е дало зор на момичето – усмихна се Ким.
- После аз съм бил детската учителка – недоволства Кай.
- Я стига, може да е интересно – каза Кими весела и заприпка.
- Дечурлига, само ми вдигат нервите! – изпуфтя Йоукай.
Пат отвори вратата и всички влявоха. Обстановката беше странна, горяха свещи, стените бяха изографисани със странни иероглифи, имаше рафтове, по които бяха наредени дървени фигурки на хора и същества. Йоукай спогледа една етажерка, на която бяха наредени няколко образа, едно момиче, един старец, човек с корона, който седи на трон и държи в ръката си златни монети, дракон, който не приличаше на този

[LiL_DoGGy]

на Хофа и една много странна фигурка, която приличаше на него, но в много по висш вид. Кай го побиха странни тръпки, той посегна да вземе фигурата, но някой от съседната стая се обади:
- Още не е дошло времето да пипаш там, Йоукай.
- Дядо – възкликна Пати и мина през едно перде, което стоеше като декор.
Кими изгледа брат си и тръгна след детенцето. Кай бавно дръпна завесата и се показа. Там горяха много свещи, по средата имаше една ниска масичка и един побелял старец с дълга коса, който стоеше в гръб.
- Влез, какво надничаш? – заговори побелелия – Теб чакам.
- Ама ти…. От къде знаеш името ми – Кай бавно пристъпи към него – не съм те виждал.
Дядото се обърна и погледна момчето с невзрачните си очи. Лицето му се набръчка и се показа нещо като усмивка под брадата му. Той тропна една фигурка, макет на Йоукай на малката масичка и каза:
- Седнете всички. Младо момиче, ти имаш ум остър като бръснач – обърна се към Пат и й хвана ръката – а що се отнася до теб – погледна към Ким – ти заместваш Лейто в подвизите с мечове, имам нещо негово при мен, ще ти го дам когато е времето – завъртя поглед към Кай, който в момента сядаше – Йоукай, фантоме, ти си станал имитация на брат си.
- Аз към това се стремя – отговори Йоукай.
- А не трябва. – вдигна пръст старецът.
- Зaщо не трябва, той е идол, постигнал е толкова много – попита Кай уверен.
- Към какво се целиш? – попита до дядката.
- Към това да убия Хофа и да настъпи по-добър живот за всички – отвърна момчето.
- Брат ти, успя ли да го направи? - попита старецът – Издъхна, защото беше прекалено самоуверен, също като теб. Не бъди копие на Лейто Шен, бъди себе си.
- Смисъл?! – попита Йоукай като завъртя очи отегчено.
- Ти си имаш собствен път Йоукай – говореше дядката бавно и спокойно – Лейто беше несполучлив писател и написа нещо, преди да умре, твоята история от началото до края.
- Каква моя история? – попита Кай.
Дядото бръкна под прашния килим и извади една тетрадка.
- Тази твоя история – подаде му я – искам като се прибереш да я прочетеш от корица до корица, за да разбереш какво ще е твоето бъдеще. Промени го, Йоукай ти имаш силата, имаш амбицията, бъди себе си, не живей втори живот на погребания ти брат, защото си по-силен отколкото можеш да си представиш.
- Глупости – възкликна Кай – живота ми е написан в една тетрадка. Старчок ако си мислиш че можеш да преметнеш някой с твоите искофели историйки не си познал.
Кай прибра тетрадката на Лейто, стана и излезе. Кими взе от масата неговата фигурка и я сложи в джоба
- Той не знае как да се държи със стари хора – извини се тя – извинявам се от неговото име.
Старецът поклати глава. Кими вдигна Пат и двете излязоха:
- А, и старче – върна се Кими – как ги правиш тия фигурки не си ли сляп.
- За някои неща не трябват очи – отвърна той.
Ким се завъртя и излезе. Кай стоеше от пред и ги чакаше. Той погледна сестра си злобно и продължи. Приятелката на Лейто живееше на две преки. Брата продължи на пред и двете момичета го последваха. Той внимателно се оглеждаше за къщата, защото не си спомняше много. Сестра му повече щеше да я познае, защото живееше там с гаджето на Лейто. Беше излизал само няколко пъти на вън пред улицата заради „криминалния си характер”.
Стигнаха до пряката. Йоукай се оглеждаше много внимателно, но нищо не му навяваше спомени. Помисли си че се е объркал, но сестра му го дръпна:
- Виж сега, на къде си без мен? – каза му тя и посочи къщата.
Беше много променена. Преди време беше грозна с улюпена боя и счупена врата. Вътре живееха поне 4 семейства, заедно с Кими и Никол. Сегашният й вид нямаше нищо общо с това, което си спомняше момчето. Преди беше само на един приземен етаж, сега беше издигнат втори, бяла, свежа и блестяща. Не се вписваше изобщо със старите съседски сгради.
- Може да се е преместила – малко му стана неудобно.
- Чукай бе!- викна Ким
Кай почука лекичко на вратата, после видя че има звънец. Позвъня и се чуха стъпки как някой слиза по стълбите. Погледна през шпионката и попита на висок тон:
- Кой си ти и какво искаш?!
- Малко информация, нищо друго – отвърна Йоукай и свали шапката – имаш ли време за един стар съдружник.
Вратата бавно се отвори и се подаде мургавото лице на Никол.
- Кай, не знаех че си ти – каза тя – тук не е удобрен момента. На ъгъла има кафе, седенете и ме изчакайте. След малко ще дойда.
Тя затвори вратата. Те се обърнаха и тръгнаха към кафето. Седнаха в най-тъмното ъгълче и зачакаха появяването на Никол. Кай беше замислен. Чудеше се, какви ги върши приятелката на брат му. Той вдигна очи и се обърна към сестра си:
- Кими, според теб, Никол какво прави?
Ким отпи голяма глътка от кафето си и отвърна:
- Не знам, но надушвам, че нещо не е в ред.
- Тъмното момиче си има мъж, той е войник,, бие се с престъпниците – намеси се Патриция.
- Какво?! – попитаха двамата едновременно.
- Когато ходихме с мама и тате до дядото, тъмното момиче целуваше един мъж с пистолет, облечен като войник – обясни Пат.ю
Кай започна да гледа на лудо.
- Махни я тая физиономия – потупа го Кими – Пати може да се е объркала, има много мургави момичета, пък и няма лошо всеки има нужда от духовна половинка в живота.
- Да, бе объркала се е, как иначе ще има такава къща, не мисля че има човек в столицата, който може да си го позволи! – троснато отвърна Йоукай – Такава е работата занчи! Един приятел погреба и сега скача на друг и то войник. Ако беше някой друг шях да го приема, но войник, мамка му. Такъв ‘дето ни е мъчил с години на ред и тя да му се хвърли в леглото!
След малко дойде Никол. Тя влезе, огледа се, взе си кафе от бара и отиде при тях. Кай я изгледа под шапката и се завъртя на другата страна.
- Искаше да ме питаш нещо – заговори Никол на Йоукай.
- Да – отвърна той без да я поглежда в очите – Ще ми кажеш ли какви ги вършиш?! – попита злобно – На истина ли ходиш с някъкво военно копеле?!
- Кай, слушай сега – заговори спокойно – знам, че си бесен и не ти се сърдя за това, но…..
- Спести си умилителните приказки, да или не?! Имаш ли него общо с някой от пъдарите по улиците или не?! – прекъсна я грубо Кай
- Да – отвърна му без да се замисля.

[LiL_DoGGy]

- Защо ми кажи?! – кресна Кай – Подгреба брат ми и си хвана под мишка първия униформен така ли?!
- Занемей! – Кими хвърли по него бъркалка.
Никол сведе глава и очите й се насълзиха:
- Кай, слушай. Лейто ми беше голямата любов – започна да обяснява – Не можех да живея без него. Когато го убиха бях съкрушена. Сестра ти отиде при Ками, теб те прибраха в лабораторията, родителите ми бяха мъртви – тя започна да плаче – нямах никой, абсолютно никой. Не исках да се местя от къщата, защото тя ми напомняше за Лейто и сега също не искам да се местя, усещам присъствието му на всякъде, навява ми спомени, лоши и добри. С този войник съм само по сметка. Срещтнахме се в магазина, където работя, не го обичам изобщо, искам само да си усигоря живота. В сърцето ми ще е само един единствен мъж и това е твоя брат.
Йоукай наведе глва и показа разбиране. От черните очи на Никол капеха едри сълзи и се стичаха по мургавите й бузи. Тя сложи черната си коса пред очите, за да я не виждат как плаче. Кай спокоен стана и я прегърна.
- Успокой се, реагирах остро признавам си – успокояваше я той.
- Ела при нас, щом си толкова самотна – предложи Кими.
- Не, ако дойда с вас ще ме откият и ще загазите – отвърна Никол – все пак живея с войник, който си мисли че го обичам.
Тя си поплака малко и спря. Кай се усмихна.
- Браво – възкликна той – живота е хубав – и се усмихна.
- Да – изтри сълзите си тя и добави – какво друго щеше да ме питаш?
- А, да – сети се Йоукай – относно арената. Кога е срока за записване и какво трябва, искам да ми обясниш.
- Арената е светско състезание – каза Никол – там трябва много упорит труд и най-важното направление от някоя важна клечка. На този турнир се събират бойци от цялия свят и само от висша класа, там няма място за бездарници.
- Ами направлението? – попита Кай – от кого мога да взема?
- Лейто взе от тогавашния Губернатор, Хофа също – обясни Никол – сега не мога да ти кажа от кой. Може от някой Генерал, учител или весшестоящ.
- Аха, ясно, заначи трябва да издирвам – замисли се Йоукай – мерси за информацията.
- Няма проблеми и успех. Имаш девет месеца на разположение. – усмихна се Никол – ако има нещо, звънкай, знаеш къде да ме намериш. Аз ще бягам, защото времето ми е ограничено.
- Добре, всел живот – пожела й Кай.
- До виждане – възкликна Кими – дано да се видим пак.
- Чао – помаха Пат.
Никол си замина и нашите герои станаха.

[LiL_DoGGy]

аийде и номер осем да си имате занимавка


Част 8

Тримата се прибваха от едно подземие. Мози и Соня ги посрещнаха на входа на стаята.
- Направих сташно откритие – възкикна Мози – ела и виж.
Кими и Кай оставиха Пат на Соня и отидоха с Мози. Той ги заведе в една стая с танк.
- Вижте, вижте – започна той въудушавен – намерих как да изкарваме по-големи машини от горе.
Брата и сестрата загледаха с интерес. Мози дръпна една ръчка и пладформата под танка се надигна. Тавана бавно се отвори и машината се качи от горе.
- Това е надигаща се пладформа – обясни Мози – Кай знае, защото преполагам много пъти са го качвали на такава, за да го изследват. Аз разработих много по голяма, която може да повдига предмети до 100 тона. Избрах мястото, където по принцип има гараж, за да не бие на очи и когато настъпи бунта, направо го изкарваме. Говорил съм с колегите, ще направим такива разработки из цялата столица и настъпи ли кулминацията – той плясна с ръце – войници няма да са единствените с тежки оръжия.
- Браво Мозък, ти си гений – възкликна Кай – поздравявам те – и му стисна ръката.
- Мози, братче гордея се с теб – и на Кими й хареса.
- Мерси, мерси – поклони се Мози със самодоволна усмивка на устата – е това беше от мен, аз се залавям за работа. Ако искате елате да помогнете?
- Аз искам – вдигна ръка Кими – идвай и ти – подкани брат си.
- Не, имам си работа – отвърна той и излезе.
Отиде си в стаята и седна на леглото. Извади тетрадката на брат си и започна да чете….
Светлина и мрак, любов и омраза. Тези неща се преплитат по 1000 начина в неговия свят. Ще ме попиташ от къде знам?! Аз знам всичко, защото аз създадох този свят. Ако четеш това, значи отдавна съм мъртъв. Тази история не е моя, а на човека, който ме боготвореше. Сега ще започна от началото на живота му….
Това беше началото на разказа на Лейто. Йоукай го чете с особен интерес. Много странно, но Лейто беше описал всичко от игла до конец и висчко се връзваше. Инцидента в лабораторията, който и брат му не може да си обясни, след това пътя към Ада, срещата с Фельо и това че има дете, срещата с Ками и Ким. Всичко беше абсолютно вярно. Кай беше вперил нос в книгата и не можеше да повярва. Лейто беше предрекъл всяко действие на малкия си брат. На края стигна до един от последните пасажи. Беше толкова странен, самият той се чувстваше странно и изумено, докато четеше:
…И така той се върна от столицата и погледна изобретението на пиятеля си, без да знае че го учаква най-коварното нещо, през което и аз минах преди време. Отиде в стаята и зачете своето бъдеще, така както аз съм го написал. Щом стигна до последните редове, нещо се случи. Влезе Генерала и му съобщи веста, че войниците са ги открили и че е имало предател. Настъпи тревога и всички скочиха, но той отиде право в бърлогата на звяра и там намери смъртта си. Беше прекалено слаб за Хофа. Умря от един единствен смъртоносен удар и тялото му изчезна безследно из дълбините. Това беше края на човека, комуто съм идол, а именно моят брат…
Кай го съгледа изумено. Той си помисли, че не може да е вярно и че не е такъв любител на брат си. Хвърли тетрадката и си помисли: „Брат ми е откачалка, аз пиша собственото си бъдеще, не той” Стана от леглото и на входа на стаята му се подаде Роки с уплашена физиономия.
- Кай, разкриха ни! – викна той паникьосано – Още не сме готови, нямаме оръжия и техника! Някои се бият, други бягат, трябва и ние да вземем мерки преди да е станало късно! Казват, че Хофа те търси, а ако те намери, си свършен!
Йоукай погледна тетрадката, после погледна Роки:
- Кими и останалите къде са? – попита той.
- Ами Фельо, Соня, Марко и Мози са добре, Кими… се бие.
- Какво?! – скочи Кай – Отивам при нея. – тръгна към изхода.
- Чакай, тя е голямо момиче – викна Роки, но Йоукай беше далече.
В същият момент в кулата на Губернатора. Хофа седеше и гледаше как войниците му убиваха бунтовниците. Гледаше мъката по лицата опълченците и това му доставяше удоволствие. Всички се бореха със сетни усилия, дори и без оръжия без нищо. Засмя се доволно и заговори на предатела, който беше зад него:
- Браво, гордея се с теб, слънце. Няма нищо по-задоволяващо от умиращи бездарници. Който се борят за нищо, нали ….. Лили? Или по-добре да кажа Генерал Лили, звучи добре нали?
Зад него доволна стоеше Лили.
- Време е да облечеш униформата на Генерал и да поведеш своята армия към победата. Заедно ще създадем един велик полис – Хофа се засмя брутално – който ще мине всякъкви граници. Отиди там и покажи на тези роби кой командва. Не искам да има един жив, а що се отнася до моето приятелче Йоукай, аз ще се заема с него – той изпъчи бронираната си ръка и я протегна към тълпата.
- Слушам сър – кузирува Лили и слезе долу.
В стаята останаха само Алекс и Губернатора.
- Как ще откриеш Йоукай? – попита тя – Сигурно се е скрил в миша дупка.
- Не е – усмихна се Хофа и свали очилата си – аз го виждам много добре, дори и от километри. Ще приключа с него за секунди и няма кой да застане на пътя ми.
- Да се надяваме – въздъхна тихо очилатото момиче.
Кай и Роки вече излязоха на повърхноста в предградието. Войницоте постоянно пристъпваха на пред и притискаха бутовниците. Неговите хора бяха грабнали оръжията и се отбраняваха. Роки извади двата пистолета и се включи в мелето. Той вървеше по средата на уклицата, като бойна машина и стреляше, който му падне на мушка. Йоукай се огледа внимателно, търсеше останалите от групата. Мерна Фельо и Соня, който се бяха укопирали зад няколко стари коли с по два автомата. Бойците на приятеля му ги дебеха в гръб и нападаха с голи ръце. Марко и Мози управляваха танкове и се опитваха да спрат машинарийте на армията. Имаше хора на покривите на блоковете, зад зградите, на прозорците, навсякъде, но не беше достатъчно, армадите на Губернатора пристъпваха смело на пред. По земята имаше десетки трупове и се вдигаше тъмен пушек от димките. Момчето погледна бунтовниците- черни мръсни, без оръжия, но все пак себореха с всички сили, които им бяха останали. Погледна войниците- високо екипирани с щитове, танкове, роботи, най-новата техника. Това беше битка, която не можеха да спечелят. Той взе един автомат на умрял съдружник и тръгна да търси сестра си. Мина през преградата от стари коли и попита един бунтар:
- Кими, виждал ли си я?
- Да, тя е някъде на пред – отвърна той и един куршим го прониза в корема.
Падна на земята и започна да се привива от болка. Кай му взе автомата и започна да стреля по виновниците. Уби няколко човека и продължи със стелбата. Един сляп куршум литна през мъглата и уцели ранения. Той падна мъртъв на земята с отворени очи. Йоукай го погледна, затвори му очите с думите:
- Почивай в мир, батко.

[LiL_DoGGy]

Момчето продължи на пред, като непрекъснато стреляше. Не знаеше в кого се цели, защото нищо не се виждаше. Усещаше кръвта по земята и студенината на труповете. От някъде се чу гласа на Кими, тя беше над него. Внимателно си проправи път през мъглата и влезе във входа. От вътре се чуваха страшните изстрели на автоматите на войниците. Мазилката падаше от гранатите, който мятаха противниците. Качи се горе при сестра си, която даваше направления.
- След малко единя патрул с танка ще пристъпи… аз ще открадна танка, вие ще ги изненадате в гръб – говореше тя. В този момент някой хрърли граната, момичето я взе и я метна обратно – Дъжте си я бе! Не ми трябва!
Кай се приближи и я хвана за рамото:
- Как върви войната? – попита той сестра си.
- Как може да върви – отвърна тя.
- Знаеш ли кой ни предаде? – попита отново.
- Да, тая кучка Лили, знаех си че не е цвете за мирисане – отвърна Кими.
- Погледнете – посочи един – идва подкрепление.
От страната на войниците се зададе нова армия на чело с Лили, облечена в Генералски особи, а до нея Кристо, който изглеждаше неуверен. Роки я видя в далечината и стреля, но уцели един войник пред нея.
- Простачка! – кресна той – Как можа ма ?! Ти ме отвращаваш!
Новите патрули дойдоха бързо и положението за бунтовниците стана още по-отчаяно. Кай усети странна тръпка. Хофа беше близо до него. Губернатора седеше на стената и го гледашес кървавите си очи. Скочи от там и се запътки към него.
- О, не! – визкликна Йоукай и се обърна към сестра си – Аз ще отвлеча Хофа някъде, където не може да ви навреди, ако стане много напечено отстъпвайте.
- Дадено – кимна Кими – успех, бате – добави и му манигна.
Кай скочи от блока и тръгна към стената на предградието. Хофа беше много по-бърз от него и усещаше как малко по малко го настига. Изкачи се по бетонната стена и тръгна да бяга по нея, но Губернатора му препречи пътя. Йоукай зае бойна стойка и се приготви. Хофа беше без тъмните си очила. Неговите червени очи плашеха момчето до смърт, но сега не му беше времето да се страхува.
- Еха! – възкликна Хофа – Пиленцето се опитва да избяга и да ме отвлече от тълпата. – говореше с тихият си зловещ глас – Не и днес пиленце, като те убия ще се заема и с останалата измет.
Той протегна бронираната си ръка и сформира бяла енергийна сфера. Хвърли я по Кай, който се увиси на стената и я избегна. Йоукай не се чувстваше силен и готов, онази сила, която се появяваше и правеше мелето беше изчезнала. Пред врагът беше само един прост човек. Не знаеше какво да прави, страхът и шубето преобладаваха в него. Изкатери се на стената и тръгна с юмрук към Губернатора.
- Много си бавен – засмя се Хофа и без проблем избягна юмрука му.
Удави го с коляно в корема, след това последва един юмрук с бронираната ръка и Кай за малко да падне от стената. Под брадичката, където беше ударил Хофа обгоря. Остра болка прониза Йоукай от изгореното място. Той се закрепи на стената, избърса кръвта и отново тръгна този път с ритник. Хофа го хвана за кракът и го хвърли от другата му страна, където имаше бодлива тел. Момчето падна по гръб на нея. Изправи се и усети как кръвта от разпорения му гръб се стича. Губернатора седеше със самодоволната си усмивка непокътнат.
- Време е да те довърша, не искам да си играя повече с теб, ти си скучен – каза той и изчезна.
Появи се точно пред Кай. Започна да го бие с бързи удари на всякъде, Йоукай не знаеше къде се намира, виждаше само юмруците му и усещаше жестоките удари. Причерня му пред погледа и не можеше да се държи на краката си, тогава Хофа нанесе фаталният за него удар. Разпери ноктите на ръката си и го надра през корема до брадичката. Трите нокъта се отпечатиха на гърдите на Кай и от тях бликна кръв. Губернатора се отдръпна на страни и загледа как Йоукай едвам се клати и всеки момент ще падне. Момчето губеше съзнание. Раната на гърдите му го изгаряше, не виждаше нищо. Помисли си за разказа на Лейто и това че се оказа верен до последния ред. Озова се в черна мъгла. „Нима това е краят?” зададе си въпрос. Падна от към гората, която беше от другата страна на стената. Свлече се по острите скали и полумъртъв се тръшна край едно поточе. Хофа се засмя и викна:
- Сбогом, измет, така става, когато се опълчиш срещу мен. Можеше просто да си кротиш, щях да те забравя! А какво направи?! Нищо! Мислеше си че можеш, е нищо не можеш! – той се обърна към войниците си- АРМАДА, СМАЧКАЙТЕ ГИ, ЙОУКАЙ ШЕН Е МЪРТАВ!
Кими и останалите чуха новината. Очите на момичето се насълзиха и тя седна на земята.Всичко пропадаше, абсолютно всичко. Повечето бунтовници бяха избити. Студените им трупове се влачеха по земята. Тяхната бърлога, подземията, също бяха унищожени и там имаше войници. Всичко изглеждаше загубено. Частица по частица и последната надежда рухна. Армадите не спираха да пииждат, а живите бунтовници намаляваха. Ким седеше на покрива и плачеше.
- Не, не може да е истина! – говореше тя през сълзи – Глупак! Ти си глупак, Йоукай Шен, защо ли си ми брат?!
Марко я дръпна за ръката. Изгледа я жално и каза:
- Моите съболезнования, Ким. Хайде сега да вървим.
- Няма! – отвърна троснато тя – Няма да си ида от тук, искам да умра с брат си!
- Кай е мъртвец вече, но ние не сме – намеси се Роки – Хофа си мисли че ни е победил. Трябва да му покажем, че сме силни и че можем.
- Горе главата Кими! – дойде и Соня – Нищо не е загубено, нищо не е свършило, напротив, сега започва.
Ким се надигна и покима с глава без да казва и дума. Чу се взив от граната близо до тях.
- Да вървим – каза Соня и всички слязоха по стълбите.
Качиха се на двата танка заедно с шайка оцелели и потеглиха. Никой не знаеше на къде, просто се разкарваха. Единственото нещо, което им беше останало е надеждата. Всеки един от оцелелите вярваше, че ще се завърнат по-силни от всякога.
Йоукай не беше мъртъв. Той усещаше всичко, но не можеше да помръдне. Тялото му беше прекалено слабо. Усещаше как поточето румоли до него и как вятъра вееше клонките на дърветата. Чувстваше се спокоен, макар и тежко ранен. Усети допир на нещо студено и приятно. То го вдигна и го отнесе някъде. По пътя усещаше тревата как го гъделичка по бузите. Болката, която го изгаряше отмина, унесе се и заспа.

[LiL_DoGGy]

NEXT....

Част 9

Кай се събуди, отвори си очите. Раните му бяха излекували и силата му се беше върнала. Намираше се в кръгла стая и лежеше на дървено легло. В стаята имаше една маса с няколко стола на средата и нищо друго. Стените бяха сиви и еднообразни, имаше само огледало на вратата. Той се изправи, поразкърши се малко. Тениската на него приличаше на парцал. Огледа се в огледалото на вратата, нямаше нищо по-различно в него, освен белезите, който по принцип си бяха по него. Отвори вратата и го угря слънчева светлина. Излезе на вън и чу непознат глас:
- Сънчо се събуди.
До него седеше момиче с кимоно.
- Къде съм – попита Йоукай.
- Огледай се, къде може да си – отвърна му момичето.
Кай се огледа, навсякъде имаше дървета. Къщата, от която беше излязъл беше малка постройка. В далечината се виждаше огромен палат, на вътре в гората. Природа, природа и само природа, нещо което беше чувал само в приказките. Никога не беше виждал подобна картинка. Вятъра подухваше, поточето румолеше, той се чувстваше толкова спокоен и весел. Широко се усмиха и тръгна да обикаля по тревата.
- В рая – предположи той.
- Не позна, ти си в духовния свят, само ми е странното как си минал бариерата – говотеше тя, но Йоукай не я слушаше.
- Никога не съм предполагал че има такова място! – въудушави се Кай и започна да скача по тревата и да лови мушици – Чувствам се като в рая, това няма нищо общо с моя свят, искам да остана тук завинаги!
- Завинаги е много тежка дума, приятел – каза момичето – като те видях в онова състояние си мисля, че имаш доста лош живот от вън.
Йоукай стана сериозен. Застана на едно място, спомни си за сестра си и всички в столицата. Спомни си това, че са загубили, седна на росната трева и наведе глава.
- Права си, трябва да си ходя – каза той умислено – имам доста тежък живот, трябва да оправя тази бъркотия. Благодаря за помощта, от къде може да стигна до столицата –изправи се и зачака направления.
- Чакай, кой е казал, че ще си ходиш – сря го момичето – първо трябва да те заведа при Алагар, каза че иска да те види.
- Няма време, кажи че ще се срещтнем, след като намеря сестра си и останалите от групата – каза Йоукай и започна да се върти в кръг – Сега казвай на къде е изхода от тук.
- Да дойдеш с мен на пример – каза момичето и го хвана за ръката – Аз съм Лиза междудругото.
- Йоукай – представи се Кай – И къде ме водиш?
- Ще видиш – поведе го Лиза.
Те тръгнаха през гората. Йоукай пак го обзе чувството за спокойствие и удоволствие. Лизо постоянно го дърпаше, а той се спираше на всяко старинно дърво, изворче, скала. За него всичко беше ново, в лабораторията беше слушал истории за такива места, но никога не беше виждал. Единствените неща в неговия живот бяха жици, стомана, роботи, индустрия, огромни згради, подземия и улици. Никога не беше усещал природата близо до него, никога не беше чувал песента на горските птици и не беше стъпвал по влажна трева. Светлината проникваше през коните на дървета. Той гледаше всичко това с широка усмивка и се наслаждаваше. Лиза изглеждаше отекчена от него и само го дърпаше. На края с големи усилия от нейна страна стигнаха го палата. Той беше огромен, без стени и прегради, като в приказките. Стигашесе до вратите по едно мостче над рекичка. Кай го видя и тръгна към него.
- Хайде да минем, хайде да минем – тръшна се като малко дете.
- Не може, от там минават само гости и по някой път персонала. – обясни Лиза – Ние ще минем от зад.
Тя го поведе отзад, където имаше стълба и бележка на която пишеше „Само за персонала”. От дугата страна имаше плитко и широко езерце.
- Я виж, мога да видя дъното – подскочи Кай.
- Качвай се и не се обяснявай – Лиза го бутна по стълбите.
Те се качиха до една дървена врата. Лиза я отвори и бутна Йоукай вътре, защото той не можеше да отлепи очи от блясъка на езерото. Там имаше пещ и един брадат побелял мъж се потеше и слагаше въглища в пеща.
- Парно, парно, аз трябва да си чупа ръцете да може да имат топла вода, даже и не плащат както трябва – оплакваше се той.
- Алагар, водя ти го, имаш късмет че съм ти длъжница, иначе щях да го зарежа на двтората пряка – Лиза го побутна към него.
Кай се оглеждаше всеки детайл и въобще не слушаше. Изведнъж пред него застана Алагар.
- Слушаш ли изобщо? – попита старецът.
- Ъ, да, за какво говорехме? – попита Кай разсеян.
Побелелия въздъхна и се хвана за главата:
- Ще е трудно, но от теб ще излезе силен демон – каза той с усмивка.
- Силен какво? – попита Йокай.
- Демон, че ти не знаеш ли какъв си – повтори Лиза.
Момчето ги изгледа и се засмя.
- Аз, демон, някой друг път. Вие сигурно си правите бъзици с мен. Винаги съм бил по-различен, но чак демон, стига, демоните са изчезнали преди да ме измислят. – обясняваше се той – Сега как да се махна от тук, защото народа ми падна и трябва да видя какви са пораженията.
- Няма да се махнеш. – каза Алагар сериозно – Ти си демон и ще развиваш тези способности. Прибрахме те, защото иамш потенциал. Пък и помисли, ако се върнеш, там от където си паднал, врагът ти ще те довърши. Щом беше в това състояние, представям си колко си по-слаб от него.
- Ще стана по-силен, какво толкова. – каза Йоукай – Тук или там, без значение, а и демони няма.
- Не бъди глупак! – скара му се Лиза – Ти самия си демон!
- Да, бе – отговори й Кай – а ти си канарче! – замисли се малко и добави – Добре, съгласен съм да остана, при условие разбира се. Вие ми докажете, че съм демон и ще остана да ме обучавате, ако не ми докажете си тръгвам към столицата. Става ли?
- Дадено. – съгласи се Алагар – Ще ти кажа защо си демон, а не човек. Първо, изчезнали са преди години, не е вярно. Хофа и Алекс ги изловиха, за да си правят експериментите. Останали са малко, но ги има. Знам всичко за теб, бил си в лабораторийте, с какво мислиш те изследваха, с мутирали животни или имаш по-добро обяснение. Това са демони, уловени от очилатата идиотка наречена Алекс, която ни предаде.
Кай поклати глава в знак на съгласие.
- Второ, един въпрос. Усещал ли си преливаща сила в теб. Сила, която иска да излезе на свобода. Сила, която те кара да убираш.
- Да – отговори Кай.

[LiL_DoGGy]

- Това се казва животински инстинкт. Всеки хищник го има, сам си прави изводи. Трето, харесва ли ти обстановката тук, ако можеш да избираш, столицата или тук, къще ще избереш?
- Тук – отговори отново момчео.
- Средата на живот. Харесва ти не защото не си виждал друг път, а защото дивото те зове. Четвърто, как избяга от лабораторията?
- Почувствах силата, която ме кара да убивам и я пуснах цялата на свобода. С един замах унищожих всичко. Тялото ми беше обсипано с черни белези, чувствах се върховен – отвърна Кай и белезите покриха и другата му буза.
- Демон си, виждаш ли – каза Ал доволно – сега оставяш при нас.
- Да, но всичката демонка история, как е станала? – почуди се Кай – Майка ми баща ми са хора, защо аз съм демон.
- Има и друго нещо, може да не са ти истинските родители. – обясни Алагар – Да съм честен, има и човешко в теб, но опитите са събудили истинската ти самоличност. Ако не те бяха затворили в лабораторията, никога нямаше да разбереш че си такъв.
- Какво ще рече това? – не разбра Кай – Значи съм някъкъв мелез.
- По принцип – обясни Лиза – си много повече демон, отколкото човек, защото и двамата ти родителя имат такъв произход, но силата ти не е била тренирана и не си осъвършенстван.
- Това значи ли, че Лейто и Кими са също като мен? – попита отново Кай
- Не, твоят баща е демон, а техния не е – отвърна Алагар.
- Аха, значи не сме и от един баща – възкликна Йоукай объркан – колко нови неща научих за себе си и семейството. Защо ли изобщо ви вярвам?
- Защото казваме истината. – сериозно подходи Алагар – Може да си объркан, но това е цялата и голата истина. Имам още нещо да добавя. Брат ти Лейто, никога не е държал на теб, не те е бръскал за слива, напротив, той те мразеше. – Кай започна да гледа учудено, той не вярваше на думите на Ал І – Мразеше всички демони и търсеше начин да те елиминира.
- Не е вярно! – викна Йоукай – Той е държал на мен, винаги!
- Истината боли, нали? – продължи Алагар – Може да те засягам, но такива са фактите. Ако на истина те е обичал никога нямаше да те води с него. Щеше да те остави мирно при Кими и приятелката му. Всяка втора мисъл му е била начин да те елиминира. Кажи ми като не вярваш, кога ти се е усмихвал? Никога! Няма никой безгрешен малди Йоукай, няма такъв човек. Моля те не бъди като него и позволи да те тренирам.
Кай се свлече потресен. Не знаеше защо вярва на приказките му, на истина беше объркан. Спомни си празния му поглед при свадата с Хофа и книгата, която беше написал за него. Неговият идол да го мрази, човекът, на когото е подръжавал цял живот и когото е сънувал. Той се изправи, здраво стъпи на земята и тропна с крак. От очите му потекоха сълзи.
- Приемам! – кресна той от злоба – Приемам! Искам да стана най-силния демон и да смажа Хофа и полубрат ми, който все още е жив!
- Какво?! – попита неудомяващо Алагар.
- Да, жив е, не съм казвал на никого, но усещам енергията му! – кресна Йоукай отново.
- Радвам се за теб. – усмихна се Алагар – Ще спиш в онази пристройка, в която се събуди. Лиза ще те отведе до там. Утре те очаква изпитание, преди тренировките. Сега си всободен.
Момчето поклати глава в знак на съгласие и тръгна след Лиза. Този път мина без да се спира никъде. Мислеше си за брат си и за хилядите лъжи, в които беше живял тези 22 годни от живота си. Погледна залязващото слънце и си помисли „От тук на татък започва новият ми живот”. Реши да бъде себе си, а не протеже на някой, който е мислил че го обича. Жал му беше за Ким, която също беше измамена и сигурно тъжеше за него. Те прекосиха гората и стигнаха до полянката с постройката.
- Сладки сънища, утре те чака труден ден – изпрати го Лиза.
Кай влезе вътре, тръшна се на леглото и заспа.
По това време в столицата, Кими и останалите бяха намерили подслон в приятели, роднини и оплакваха Кай. Момичето се клатеше на ляво на дясно и плачеше, Марко седеше до нея и беше схлупил лицето си, за да не му се виждат сълзите. Мози седеше на страни с впит поглед в земята. Фельо и Соня успокояваха дъщеря си, която не спираше да плаче. Роки не го свърташе, не знаеше какво да прави, дали да ги успокоява, но по-скоро щеше да заплаче с тях или да тръгне с двата пистолета към Хофа, пък каквото стане. Той се рееше из коридорите и не знаеше къде да иде. Сутринта всичко вървеше по мед и масло, сега най-голямия бунтар си отиде завинаги. Роки се плизна по една врата и седна, сложи ръка на челото си, като се опита да мисли, но главата му беше празна. Положението беше трагично и безнадежно, трябваше нещо да се направи. Всички се бяха пръснали и не се знаеше кога ще се съберат отново. Трябваше да се направи ново обежище, а къщите не бяха най-подходящото място.
Страстите в противниковия лагер бяха много по различни. Всички войници празнуваха новата си победа на чело с Лили. Губернатова също присъстваше, доволен той вдигна чаша и обяви пред всички:
- Искам да благодаря на новият ни Генерал, Лили за информацията. Сега като най-голямата пречка е елиминирана, целта става по-лесна. Защото заедно ще изградим най-великия метрополис на всички времена.
Всички дигнаха чаши в знак на тост. Само в ъгълчето стояха Кристо и Кристина, на които хич не им се нравеше.
- Превзет нещасник. – възкликна Кристина – Онази там за каква се мисли, не е по-различна от главорезите, който биха продали и майките си за пакетче семки, ако имат такива де!
- Кристина, искам да ти кажа нещо не като на генерал, а като на приятел и обещаваш, че ще си траеш. – обърна се Кристо към нея с решителност.
- Разбира се Кристо, казвай – отвърна Генерал Стайлис.
- Йоукай е мъртъв, но останалите са живи, Роки също. Искам да се присъединя към тях и някои войници искат същото – съобщи Кристо.
- Аха, така да е. – замисли се Генерала – Еми щом е така , пишете ме и мен в отбора. Не мога вече да търпя този боклук.
- Има само една подробност. – добави Кристо – Къде да ги търсим? Всички са се разпръснали, нямаме си представа, къде може да са.
- Може би те ще ни намерят. – каза Крестина – Трябва ни само един съботаж, Роки е достатъчно умен да се сети.
- Права си, но какво да е? – попита Лейтенанта.
Генерала извади една карта с разписание на влакове.
- Колко човека казваш че ще минават от другата страна? – попита тя, като хвана картата сдва пръста.
- Два патрула, бившата армия на Роки и твоя – отговори Кисто.
- Перфекно – усмихна се локаво момичето – Влакчетата са точно за нас, но трябва да се разчуе, ще направим супер събутаж.
- Но, в подземията гъмжи от войници - каза Кристо.
- Ще видиш, ще успеем – усмихна се още по-широко – после ще ти кажа, защото сега….
- Да, да – съгласи се Лейтенанта.

[LiL_DoGGy]

айде и десетата част да постна нали съм си правил труда да я пиша(е не аз де ама карай )

Част 10

В духовния свят, Кай спеше сладко на дървеното легло, когато някой го дръпна за крака:
- Ставай, мързел, време е за тренинг.
Йоукай сънено се обърна, над него беше застанало чернокосо момиче с тъмни очи и сладки тръпчинки и сройна фигура, а именно Лиза.
- Колко е часа? – попита сънено.
- Часа е, време за първо ипитание – отговори Лиза и го вдигна от леглото.
Той стана изтегна се, потърка очи и попита:
- Сега какво правим?
- Ти правиш, аз отивам по работа в палата. – отговори Лиза, като поклати пръст – Имам направления от Алагар. Той каза да те пусна през гората сам. Трябва да стигнеш до палата, преди слънцето да е изгяло на пълно, а сега като гледам е на половината, нямаш време за губене, хайде тръгвай.
- Какво? – попита момчето още сънено – Трябва да минавам покрай бурените сам, ако се загубя?
- Твой проблем, значи не ставаш – подметна му с подигравателен тон тя – А, и още нещо, Алагар каза да ти предам следното. – замълча, затвори си очите и проговори с неговия глас – През тази гора не трябва да гледаш с очите, довери се на истинкта си. – отвори си очите и каза от нея – Това беше, лек път и успех, ако се загубиш, няма да те търся.
- Мерси, чувствам се най-големия късметлия с тези учители – въздъхна Кай.
Лиза за миг изчезна и Йоукай остана сам. В главата му нахлуха мраяни спомени, за брат му, за Хофа и за живота, който имаше отвъд тези земи. Мислеше си за брат си и за това колко не струва. Излезе на вън и погледна гората, опита се да изчисти всички тези излишни, за сега мисли и да се концентрира. Затвори очи, тръгна на пред и се блъсна в дърво. Това не му се отдаваше много. Тръгна на пред, без да му мисли много. Тичаше през гората, но имаше чувството че се въртеше в кръг. Усещаше странно чувство, но не знаеше на къде да го насочи. Спомни си думите на Ал „Довери се на инстинкта си”. Ами ако нямаше инстинкт, щеше да се лута завинаги. Вече беше изчистил главата си от всякъкви мисли. Затвори очи и започна да усеща енергия, все едно сънуваше. За една секунда му се яви пътя към палата, почувства енергията му и че там има познат човек. Видя голямото езеро и неговия блясък. Отвори си очите и се почувства готов, уверен. Странното чувство го водеше като компас през дърветата, все едно знаеше гората на изуст. Усети как скоростта му се увеличава и белезите покриват другата част от тялото му. Движеше се като светкавица, през храсталаците. На края осети целта си близо. Блясъкът му се виждаше през дърветата. Той излезе от гората и точно на време, слънцето почти се беше показало на хоризонта. Почувства се някак си, добре и щастлив. Покатери се по стълбите, където срещтна Алагар миналия път. Старецът седеше там и слагаше въглища в пеща с една лопата. Пуфтеше от жега и умора. Той се обърна към момчето.
- Браво, точно на време. Това беше изпитанието ми дапроверя дали на истина си готов. Сега ще ме заместиш.
Ал хвърли лопатата, Кай я изгледа и вдигна вежда.
- Мислих си че ще ме тренираш, не да ти поддържам огъня – каза той очуден.
- Това е част от тренировката, тук нещата са по-тежки, трябва да свикнеш, а това е най-добрия начин.
- Каквото и да е ще се справя – каза Йоукай уверен и запретна ръкави.
Опита се да вдигне лопатата, но само я отлепи няколко сантиметра от земята. Алагар се засмя.
- За сега пробвай само да хвърляш въгленчета в пеща, после ще свикнеш и с лопатата – иснтроктира го той.
Кай остави лопата и с големи услилия повдигна един въглен, който не беше по-голям от кайсия. Хвърли го в пеща и тя се разгоря. Алагар поклати глава с думите:
- Ще свикнеш спокойно.
Йоукай се мъчи на въгленчетата с часове, а Алагар само го юркаше. Момчето едвам ги вдигаше. Мислеше си, че ще е лесно, но щестоко се лъжеше. Пеща беше гореща, а подпалките тежки. От него течеше гореща пот, но не се отказваше. Стиснал здраво зъби, хванал с двете ръце подпалките. Тъкмо беше свикнал, когато Ал пслясна с ръце и съобщи:
- Работника, стига за днеска, вече не им трябва топла вода. Преминаваме към следващия етап от тренировката.
На Кай ръцете му бяха окапали, не ги чувстваше. Запъхтян, потен прашен се обърна и попита учудено:
- Ама, ние на етапи ли сме?
- Да, това беше първия, сега да минем към втория – усмихна се Ал.
Той излезе през вратата и Йоукай изморен го последва. Слязоха по стълбите и продължиха през гората. Кай седеше плътно до Алагар и се влачеше едвам, едвам. Старецът го заведе до един водопад. Момчето си помисли, че това е награда за добре свършената работа, но както винаги жестоко се лъжеше. Ал застана пред него и започна да обяснява:
- Всеки един от нас има духовна енергия. Точно това ще тренираме тук Казваш че си усещал тази сила, която прелива в теб. Е, време е да я изкараш. Искам да седнеш под водопада, така че водата да може да се сипе над глвата ти. Трябва да те предупредя и водата е тежка, така че внимавай.
Кай го послуша и наджапи в рекичката, от която се стичаше водата. Седна под водопада и водата така го затисна, че за малко да се одави. Алагар отново се засмя и седна да го наблюдава. С много зов се изправи. Старецът отново даде своите направления:
- Сега, затвори очи и мисли за силата, искам да я освободиш и водата, която те бие да се отдръпне от теб. Напъни се малко и я пусни. Най ще ти е лесно ако си спомниш за момента с бягството.
Йоукай кимна. Затвори очи и в съзнанието му дойде бягството. Спомни си за епруветката и какво беше усетил тогава. Същото чувство го сполетя и сега. Усети как водата спира да му тежи.
- Контролирай я, дай й ограничение, не позволявай да излиза чялата само за миг и да прави хиляди бели – чу инструкцийте на учителя си.
Можеше да я контролира, но за миг се разсея и се сети за злобата, която изпитваше тогава и нещо се обърка. Чу водата как започна да свисти и да се изпарява, Алагар кресна по него:
- Не злобей! Бъди напълно спокоен, спокойствието му е цаката!
Но гневът беше чувство, което не можеше да удържи. Опита да се разсее с други мисли, но не помогна. Белезите отново го покриха, ноктите му се удължиха, усети

[LiL_DoGGy]

огнено поле край него. Чувстваше се озлобен до край степен и искаше да убие някой, не зависимо кой. Беше жаден за кръв.
- Не, Йоукай, успокой се! – викна Ал по него, но беше много късно. Кай беше озлобен до край степен.
Момчето отвори очите си и видя огъня около него как се пръска и изгаря всичко. Водата спря да тече и първите дървета бяха станали на въглени, зелената полянка беше сива. Алагар се показа от някъде бесен:
- Сега това ще го упражняваш поне хиляда пъти докато свикнеш със спокойствието! Слушай гневът не помага на никой, най-малко на теб ще ти помогне! Каквото и да става не се поддавай на вълните от чувства, който те обземат, с тази сила шега не бива!
- Да – само обели Кай.
Водата потече отново. Концентрира се и повтори процедурата, но злобата му се намеси като остър пирон. Опита десетки пъти, но не можеше да се пребори с емоцийте си. На Ал вече му писна и легна на почернялата земя. Слънцето започна да залязва, а в Кай нямаше промяна. Учителят му забеляза това и го вдигна:
- С този етап ще ни е трудно да се справим, но ще продължим утре. Сега е време за малко тичане, то ще те отпусне.
- На всичкото отгоре и тичане – недоволства Кай – не си завиждам, няма да е лесно.
- Кой е казал че ще е лесно? – затапи го Ал – Хайде идвай за малко джогинг.
Той го заведе отново до палата. Минаха от към стълбите.
- Гледай сега. – инструктира го за кой ли път – Ти си подвижен и пъргав, ако бягаш на земята, няма да има полза, за това ще бягаш по вода. Езерцето е плитко и ще ти стига до колената. По принцип свършва при следващия палат, но ти ще бягаш само до определено място. Има едно вековно дърво, не можеш да го подминеш, до там ще бягаш. Искам десет пълни обиколки като за начало.
Кай само го погледна и се усмихна. Беше толкова изморен и му идваше да припадне. Алагар видя това и добави:
- Хайде свиквай – подкани го той.
Йоукай се поклати, слезе долу във водата. Струваше му се тежка и едвам си местеше краката. Направи няколко крачки да свикне и бавно се затича на пред, където течеше езерцето. Краката му бяха дълги и като тичаше излизаха от водата и това го правеше още по-трудно. Всеки път като си потопеше и вдигаше крайниците, все едно тичаше в почти изсъхнал бетон. Бавно и тромаво се предвижи до определеното място. Видя огромното дърво, докосна го и тръгна на обратно. Стигна до платформата от зад, където седеше Ал, той викна:
- Увелича малко темпото, няма да можеш да ги напваши до утре с тая скорост.
Кай дори и не го погледна, ако се беше обърнал щеше да падне. Направи 10 мъчителни обиколки и не си чувстваше краката. На последната падна във водата и започна да лази. Слънцето вече беше залязло. Момчето се изкачи с последни услия от горе при учителя си. Ал се засмя.
- Свободно – каза той. – Отивай да почиваш, утре е същата програма.
- Винаги ли ще е толкова трудно и изморително? – попита Кай запъхтян.
- Не, ще е още по-трудно, това е само началото – успокои го Алагар. – Давам ти леки опражнения да свикнеш – и се усмихна. – Хайде сега бягай да спиш – Йоукай го изгледа на криво – отивай де – поправи се учителя.
Момчето се надигна и тръгна бавно към гората и към къщурката си. Спомни си за Кими и за останалите от екипа. Почуди се, как ли са сега и какво правят.
В същия момент сестра му и останалите бяха в къщата. Марко си играеше с дистанционното, а Ким гледаше фигурката на брат си. Роки и Мози си биеха главите, какво да правят. Състезателя попадна на новини. Даваха кадри от потушения им бунт и репортерката коментираше:
- Легендарния Йоукай Шен беше победен и убит от Губернатора, това сложи край на бунта…
Кими само го погледна и се развика:
- Изключи го!
Емисията за бунта отмина и казаха нещо за войниците, което привлече вниманието на Роки. Мрко премести програмите.
- Чакай, върни го – помоли Роки и попита Кими. – Може ли, видях нещо важно.
Ким само поклати глава. Върна на новините. Там показваха ограбени влакове в подземията, след което следваше коментар:
- Генерал номер 3 или Кристина Стайлис и Лейтенанта на 4-ти Генерал, извършиха покошение, заедно с два патрула. Те взривиха цялата охрана на влака и откраднаха големи количества амуниции. Ако някой има информация за тях да се обади на някой дежурен войник.
Роки скочи доволен.
- Ударихме шестица от тотото! – визкликна весело той. – Бройте Кристина и Кристо в екипа, заедно с моя бивш и нейния патрул.
- Какво? – попита Ким – Тези никога няма да ги пусна, нито да се срещтна с тях, първо ще ни избиват, сега минават на наша страна. Ако е някой номер?
- Не се съмнявам в двамата, искат да дойдат към нас, не е номер, повярвай ми – обеждаваше я Роки. – Тримата се познаваме от деца, няма грешка.
- Намери ги, но са на твоя отгтоворност – Фельо влезе в стаята. – Пък и няма какво да губим.
- А, междудругото, къде ще ги търсиш? – намеси се Соня, кято също влезе.
- Знам къде ще ги търся – каза Роки уверен. – Ние израстнахме в първто предградие, кочината. Преди да ни подложът на военно обучение, живяхме в пансион. Там е достатъчно голямо пространство за укритие и никой няма да предположи, защото е по носа на Хофа.
- Умен си – каза Фельо. – Аз и Соня ще дойдем с теб, ако нещо се обърка.
Соня сръсти ръце и поклати глава. Тримата се дигизираха и тръгнаха по подземното метро, като оставиха Марко да наглежда Пат и Кими. Роки имаше пълното доверие на неговите бивши колеги и вярваше, че никога не биха го предали. За младото семейство не беше същото, Фельо и Соня смятаха, че това е номер на Хофа за да ги хване. Говорителчето на влака заговори:
- Следваща спирка, шредградие номер едно…
Беше време да слизат. Те бавно се измъкнаха и се сляха с тълпата. Оставиха бившия Генерал да води. Кочината беше най-мирерното предградие. Нямаше пътища, само селски пътеки, където разкарваха добитъка. Войниците, който ги пращаха там се смятаха за нещасници, защото нямаше нищо за плячкостване. С няколко думи казано, мизерно, занемарено село. Народа си гледаше добитък за да оцелява, защото до там не стигаха хранителни стоки. Пансионът беше разположен на края на предградието и представляваше една огромна, вече необитаема сграда. Роки пристъпи бавно с усмивка на устата. Той се обърна към младото семейтсво и възкликна:
- Ето тук съм израстнал!
- Не ти е било лесно – коментира Соня с половин уста.
Те разбиха входната врата, защото беше заключена. Бившият Генерал се хвана за главата, опитвайки се да си спомни в коя стая бяха живели, защото беше невъзможно да ги открият, като проверяват всяка стая. Там имаше близо хиляда стаи, 3 столови и

[LiL_DoGGy]

един огромен салон за тренировки. Нямаше никои никкъде, всички се бяха покрили по стаите. Роки бързо се качи по стълбите и подкани Соня и Фел.
- На сам, стая 703.
Тримата потеглиха през етажите. Всичко беше остаряло и прашлясало. По стените си личаха стари афтографи останали от едно време. Те стигнаха до въпросната стая. Вратата беше леко открехната и от вътре се чуваха гласове.
- На правилна следа съм – усмихна се Роки.
Той бутна вратата и се промъкна вътре. На леглата си лежаха Кристо и Кристина.
- Как сме? – попита кристина.
Роки се засмя щасливо и тръгна да ги прегръща.
- Приятели! Радвам се да ви видя тук!
- И ние теб – каза Кристо. – Само не дей да ме целуваш – и се засмя.
- Значи това са твоите бивши колеги? – намеси се Соня. – Черничкия ми допада – и му намигна.
- Ей! – ревниво подскочи Фельо.
- Това са бунтовниците, предполагам? – предположи Кристина и се изправи. – Приятно ми е аз съм, вече бивш Генерал Кристина Сайлис – представи се тя.
- Няма нужда от подробности, тук всички сме едни, хора – усмихна се Фел. – Аз съм Фельо.
- Соня, жената на бореца – каза Соня и потупа съпруга си.
- Кристо, приятно ми е – Лейтенатна също се изправи.
- Тук ли сте се заселили? – попита Роки.
- Да, амуницийте и войниците са тук – отвърна Кристина. – Избрахме това място с мисълта, че Хофа няма да се досети.
- Сигурни ли сте, че трябва да ви вярваме? – попира Фельо колебливо.
- Напълно искренисме с вас – намеси се Кристо. – Нямаме намерение да лъжем. Откакро Роки напусна нещата не са същите.
- С какво разполагате? – попита Соня.
- С откраднатите амуниций – отвърна Кристина и добави – и с нещо ценно, разписанието на влаковете. В тях се превозват оръжия, техники и полезни неща, пък може и да взривим някое предградие. Изчислихе, че ако някой влакове закъснеят, а други подранят, ще се засечат точно при бункера.
Фельо се замисли и реши:
- Слушайте сега, ще ви оставим Роки. Ние със Соня ще идем в окритията и ще свикаме събрание за да решим. Ако утре не дойдем по това време, заедно с останалите, заначи отговора ни е отрицателен.
- Разбрано – потвърди Кристина.
- Надявам се да ни одобрите – каза Кристо с усмивка на устата.
- Ще бъдете одобрени, аз съм с вас – възкликна Роки.
Соня и Фельо излязоха и тръгнаха към другото предградие.

[LiL_DoGGy]

някой знае ли къде мога да му дам популярност на тва, смисъл да го публикурам или нещо такова