3 глава

[Kissara]

Среща с непознат

Тази вечер Сето остана до късно в KaibaCorp.
Трябваше поне да се опита да помогне на партньора си и да разбере нещо повече за онзи непознат, но за съжаление усилията им бяха напразни.
Когато се прибра вкъщи обаче, завари пред вратата два куфара.
- Какво означава това?! – прошепна той. Едно съмнение се прокрадна в съзнанието му и той изтръпна. Наоколо обаче нямаше никой, когото да попита какво става. Сякаш всички бяха потънали вдън земя.
Една врата се отвори и от там се появи Мокуба. Той погледна брат си и в очите му Сето прочете някакъв укор. Момчето не каза нищо и се качи нагоре.
Сето го проследи с поглед и се качи след него.
Горе имаше само една отворена стая – тази на Киреи. Младият мъж смутено се приближи и погледна вътре. Тя беше седнала на леглото, по което бе пръснала нещата си, и бавно ги прибираше в една чанта. Накрая остана само една снимка. Момичето я взе в ръце и дълго я гледа. Там бяха те тримата – тя, Сето и Мокуба. Изглеждаха щастливи... Киреи допря снимката до устните си и я остави обратно на шкафчето.
- Киреи, какво правиш? – попита Сето неочаквано и тя стреснато вдигна глава.
Не бе усетила присъствието му.
- Аз... Изнасям се, Сето – студено изговори момичето – Говорих с Маи. Тя каза, че мога да остана при нея, докато си намеря квартира и...
- Не си го и помисляй! – глухо каза той – Не те пускам...
- Защо? – Киреи го погледна странно – Така и така не се интересуваш от мен...
- Чуваш ли се какво говориш?! – възкликна той изумено – Разбира се, че се интере...
- Сето, по-добре замълчи! – отсече момичето, грабна чантата, блъсна го настрани от пътя си и тръгна по стълбите надолу – Първо погледни какво правиш в действителност и след това говори каквото и да било! Само че ти никога няма да...
- Киреи, остави чантата веднага! – той сграбчи ръката й и тя се спря, изгледа го отмъстително и се отдръпна – Няма да ходиш никъде! Чуваш ли?
- Защо не, Сето? – озадаченият й тон и студеният й поглед пронизаха младия мъж – Дай ми една основателна причина да не си тръгна!
Той наведе глава и замръзна така в минута мълчание. Киреи се обърна и понечеи да тръгне, но той прошепна:
- Нищо ли не е останало от това между нас?
Тя се спря. Сърцето й се късаше при мисълта, че го напуска. Искаше й се да се върне и да го целуне. Очите й се напълниха със сълзи, но предпочете да ги преглътне. Пое дълбоко въздух и отново го погледна.
- Ела... – тя хвана ръката му и я сложи до сърцето си – Усещаш ли как бие? Това е, защото те обичам, Сето. Не искам да си тръгвам... Но мисля, че тук... – нежно постави длан на гърдите му – ...тук не е останало много...
Сето плахо погали ръката й.
- Не мога да те пусна, Киреи... – прошепна – Не мога и не искам да те пускам...
- Няма смисъл да се нараняваме повече! – тихо каза момичето и се отдръпна. Отвън една кола изсвири и тя взе отново чантата си – Това е таксито ми... Трябва да вървя...
- Чакай! – младият мъж в последен отчаян опит я дръпна към себе си и силно я прегърна – Обичам те, Киреи... Не си отивай... моля те...!
- Съжалявам, Сето... – прошепна тя и се отдръпна от него – Просто… просто не мога… Явно не ни е било писано да бъдем заедно…
- Киреи…
- Хобсън! – Киреи извика и веднага от една стая се появи икономът.
- Да, госпожице?
- Ще ми помогнете ли за багажа?
- Разбира се, госпожице Киреи… – и той с наведена глава взе двата куфара и тръгна след момичето към таксито.
- Киреи, моля те… – Сето я последва до вратата на колата и плахо погали лицето й – Не си тръгвай…!
Тя го погледна тъжно. В очите му имаше някаква скрита мъка…
Не! Нямаше да я върне и този път!
Киреи обърна глава и влезе в таксито, казвайки само:
- Довиждане, Сето!
- Киреи, недей…
Твърде късно.
Тя дори не обърна внимание на последните му думи, затвори вратата и колата тръгна.
Младият мъж остана безмълвно загледан след нея. Разтрепери се. Наведе глава, стисна юмруци и се обърна към вратата.
(Posted Image)
- И ще я оставиш да си тръгне просто така?! – укорителният глас на Мокуба прозвуча до него и Сето вдигна поглед.
- Тя сама го реши, Мокуба? – прошепна той – Не мога да направя нищо
- О, хайде, Сето! – момчето скочи пред него и ядосано го блъсна – Държиш се като момиче! Такъв ли си бил през цялото време? А?! Страхливец?! Нищо чудно, че Киреи те напуска…!
- Млъкни! – глухо произнесе Сето.
- Защо, братко? – Мокуба продължаваше да вика насреща му. През последните години бе достигнал брат си на височина и видът му вече нямаше нищо общо с дребното беззащитно хлапе от преди. Сега, ако поискаше, можеше спокойно да набие Сето и изглежда имаше намерение скоро да направи точно това – Страх те е да признаеш сам на себе си, че си се провалил, така ли?! Женчо! За какво бяхте заедно толкова време? А?! – той хвана брат си за яката и ядно изговори – Тя те обича, за Бога... Бяхте щастливи заедно! Струва ли си да захвърлиш това по дяволите заради KaibaCorp и непрестанните си сделки?! Спри да се преструваш, че не ти пука и се вземи в ръце!
Сето мълчеше. Безизразният поглед в сините му очи охладня и той изблъска Мокуба от себе си, изговаряйки само:
- Остави ме сам!
И с бойна крачка тръгна нагоре по стълбите, влезе с гръм и трясък в стаята си и отиде на терасата.
Чувстваше се смачкан.
Знаеше, че вината е изцяло негова, но не смееше да го признае сам на себе си. Сякаш бе попаднал в задънена улица, а нямаше начин да се върне назад.
Изведнъж му се прииска да излезе, да запали колата и да отиде да вземе Киреи.
Но не. Тя щеше да го прогони и Сето го знаеше отлично. Колкото и да й липсваше, тя нямаше да го остави да я върне за втори път.
Веднъж бе предостатъчно...

* * *
Маи чакаше пред къщата.
Шофьорът на таксито помогна на Киреи да свали багажа си от колата и двете жени мълчаливо понесоха куфарите по стълбите.
- Ще бъде страхотно, Киреи! – възкликна Маи неочаквано, когато стигнаха горе, и Киреи я погледна малко стреснато – Ще сме си заедно, както преди. Няма вече да си на другия край на града. И ще можем да излизаме без господин Богаташ да те търси и да ти пречи...
- Да... Сигурно... – тя наведе глава унило.
- О, хайде, момиче! – Маи отново се опита да я ободри – Не се ли радваш, че си извоюва свободата? Тази връзка те задушаваше, не ти даваше възможност да бъдеш себе си... А и Каиба не ти даваше вниманието, от което имаш нужда. Сега е моментът да наваксаш изгубеното! Домино е пълен с мъже! Можеш да избираш като по каталог колкото си поискаш и да се забавляваш както никога... – Киреи продължаваше да мълчи и Маи повдигна лицето й – Хей!
- Какво?
- Какво „какво”? Не увесвай нос! Такова! Да не си посмяла да се натъжаваш заради глупак като него! Той не можа да оцени какво съкровище си, но приятелите ти те оценяват, Киреи! Затова вдигни глава и ми покажи една горда усмивка!
Момичето я погледна жално. На лицето й се появи тъжна усмивка... прекалено изкуствена, за да може да излъже когото и да било. Въздъхна.
Кого си мислеше, че заблуждава?
Другите? Да бе...
Себе си ли? Дори и себе си не можеше...
- Съжалявам, Маи... – прошепна – Не мога да се преструвам, че не го обичам и че ми е все тая...
- Разбирам те, скъпа :) – младата жена постави ръка на рамото й – Имаш нужда да се разсееш...
- Маи... Аз... Извинявай... – момичето се дръпна и побягна навън – Искам да остана сама...

* * *

[Kissara]

Вечерта беше гореща и задушна.
Киреи вървеше бавно по крайбрежната алея и се опитваше да изпразни главата си. Тишината можеше да й помогне. Затова тя потърси самотата на морето.
Наистина ли така беше по-добре?
Обичаше го...
Той я обичаше...
Въпреки всичко, тя знаеше, че е вярно, и за това я болеше най-много. Защото Сето пропиля всичко... Защото с безразличието си разбиваше сърцето й на малки парченца и всеки път, когато я погледнеше с онези изпълнени със студ очи, забиваше в тях късчета лед. Разкъсваше я... В един миг на нежност събираше отново късчетата на сърцето й, припомняйки й какво още я задържа при него...
И с един поглед и една дума я караше да се събуди от вълшебния си сън и да погледне реалността в студените й сини очи...
Беше се появил вятър, но тя не му обърна внимание. Пък и какво толкова. Поне нямаше да бъде толкова задушно...
Не! Това не беше живот, който да си заслужава!
Тя с право си тръгна... С право избяга от него...
Сега вече можеше да живее собствения си живот, а не да бъде невидима част от неговия...
Изведнъж обаче започна да вали.
„Топъл летен дъжд”, както обичат да казват. Идва от нищото, излива се набързо и оставя след себе си само прогизналите улици. Е, понякога не се извалява толкова бързо, но както и да е...
Първите капки стреснаха момичето. Тя наистина не ги очакваше. Трябваше да побърза да се върне или да се скрие някъде на сухо, ако не искаше да се прибере като мокра кокошка. В транса си обаче се бе отдалечила доста от апартамента на Маи. Така първият вариянт отпадна автоматично. Киреи започна да търси някакво място, където да остане, докато дъждът спре.
И ето, че видя своя заслон – спирката на маршрутките. Там поне щеше да бъде на сухо.
Момичето се затича нататък. На спирката нямаше никого, така че пак щеше да й бъде спокойно. Уличната лампа отстрани светеше, затова нямаше причини да се страхува „от тъмното”.
Тя се облегна на пейката. Мелодията на дъждовните капки успокояваше съзнанието й и й помагаше да влезе в час. Малко по малко дори настроението й се повдигна и сега й беше почти приятно. Липсваше й само нечия компания...
- Най-после! Можело да има и сухо!
Изневиделица от дъжда се появи някакъв младеж и също като Киреи се скри на сухо на спирката. Момичето се обърна и попита леко подигравателно:
- Да не те е страх, че ще се разтопиш? Да не би да си от захар?
Той я погледна с насмешка.
- Всъщност не. Вярно, че ми казват, че съм бил сладък, но досега не съм се топил. Е... – той вдигна невинно рамене – явно не съм от захар.
Киреи се усмихна и поклати глава. Този изглеждаше като типичен провинциален нехранимайко, дошъл в града да си търси късмета.
Колко познато...
- Сигурно скоро ще спре – подхвърли той – Не изглежаше като да вали, така че...
И сякаш напук на думите му, изведнъж дъждът се усили, блесна светкавица и почти веднага изтрещя гръм.
- Е... Май няма да спре много скоро... – унило изговори младият мъж и наведе очи. На лицето му се изписа хитра усмивка и той погледна момичето – Все тая! И без това не бързам за никъде ^ ^
Момичето поклати глава с лека насмешка.
- Та... Какво прави едно хубаво момиче само в дъжда? – нагло попита той и Киреи се подсмихна пренебрежително.
- Сигурно чака дъжда да спре – малко остро отвърна тя – Откъде мога да знам.
- Ясно... Не сме много приказливи... – изговори той замислено и млъкна. Свали качулката си и тръсна глава няколко пъти, за да поизсуши поразрошената си черна коса.
- Хей! Престани! – раздразнено се отдръпна момичето и той я изгледа учудено – Не ме пръскай! Става ли?
- Извинявам се много, не беше нарочно XD – той се засмя невинно и Киреи се усмихна – Я виж ти! Значи си можела да се усмихваш!
- Мда...
- Това е хубаво... Мнооого хубаво... Обаче не отговори на въпроса ми: защо си навън по това време, при това сама? – чаровната усмивка отново огря лицето му, така че, въпреки цялата наглост на въпроса, момичето не се засегна и се засмя:
(Posted Image)
- Не е ли малко нахално да разпитваш така непознато момиче?
- Мне :) Никак даже.
- Ха... Щом казваш...
- И така... Аз си чакам отговора... :} – повтори той.
- Непоправим си, знаеш ли! – възкликна момичето. Младият мъж се усмихна и тя продължи – Обичам да се разхождам край морето.
- Сама? – учуди се той.
- Да, нещо против ли имаш?
- Неее, не – той побърза да се оправдае – Само ми се струва странна липсата на някой кавалер с теб...
- Е, ти сега и екстри ли искаш? – засмя се Киреи. Нещо я жегна отвътре. Защо тази „липса на кавалер” не й правеше впечатление? Нима вече бе свикнала? Вярно, че Сето не й беше обръщал достатъчно внимание, но чак пък толкова...
- Значи си нямаш приятел, така ли да разбирам? – отново попита непознатият.
- Хей! Хей! Хей! – възмутено възкликна тя – Струва ли ми се, или разпитваш прекалено много?
- Ами... не... – объркано се спря той – Просто съм любопитен...
- Аха... Любопитен значи...
- Еми да XD – той се засмя отново – Нали нямаш нищо против?
- И да имам, това няма да те засегне особено, нали? – момичето се разположи удобно на пейката и го изгледа изпитателно. Какво пък. Изглеждаше свестен – Не, нямам си приятел.
- Това... не е хубаво! – констатира той – Не е хубаво да си сама.
- Знам... – започна тя, но младият мъж я прекъсна:
- А мислила ли си по въпроса да... нали знаеш... да си намериш някой ;)
- Моля?! 0.о – Киреи го изгледа изумено – Хей! Знаеш ли какво?! Много си нахален!
- Разбира се! XD – възкликна той – В джунгла, пълна с вълци трябва да си тигър, за да оцелееш – с тези думи той протегна ръка – Да се запознаем! Аз съм Рен.
Тя се дръпна озадачена и стана от пейката. Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро.
- Добре, господин Рен! Радвам се, че си поприказвахме, но си тръгвам!
- Хей, хей, хей! Почакай! – той хвана ръката й – Ако те притеснявам, съжалявам, само кажи и ще спра. Няма смисъл заради моето нахалство да вървиш през дъжда. :/
- Виж, така или иначе трябва да се прибирам – Киреи със съжаление изгледа сконфузеното му лице.
- Да, да, добре... – Рен наведе глава и се почеса зад врата – Нахален съм сега, какво да направя? Просто ще си затворя голямата уста и това е.
Тя го погледна. Изглеждаше наистина като да съжалява и момичето реши да се смили над него. Затова се върна обратно на пейката и седна.
Младият мъж обаче се замълча. Явно се беше сконфузил наистина. Киреи го погледна.
- Значи си тигър в джунглата, така ли?
Той се засмя.
- По-скоро съм от тигър нагоре.
- Брей! – възкликна момичето – Колко скромно!
- Еми така де, всеки се оправя както може, нали? Това е моя начин. Хищник съм, затова джунглата е моя.
- Ха... – тя наведе глава, за да прикрие ироничната си усмивка – Не преувеличаваш ли малко? Не се обиждай, но едва ли имаш и малка част от тази „джунгла”. Изобщо не приличаш на тигър, а какво остава за повече.
- Нима? – изненада се той. Момичето го погледна пренебрежително.
- Да. По-скоро бих те определила като... младо вълче.
- Сериозно ли? – засмя се. Киреи вдигна рамене и той поклатои глава – Е, не е зле, все пак можеше да ме кръстиш и на нещо друго XD
- Сигурно.
- И с какво ме сравняваш, ако не е тайна?
Тя се усмихна странно и стана. Обърна поглед към сипещото дъжд небе и след това пак го погледна.
- Да речем... – момичето млъкна за секунда – Да речем, че доскоро познавах доста добре един екземпляр, който наистина стои на върха на веригата, и ти нямаш... Господи!
Изведнъж една мълния удари съвсем близо до спирката и Киреи подскочи стреснато. Няколко секунди по-късно втора мълния порази стълба с лампата, на който тя доскоро се бе подпирала. Светлината угасна. Момичето с вик на паника се хвърли в прегръдките на Рен, повтаряйки с треперещ глас:
- Всичко е наред... Всичко е наред... Спокойно... Всичко е наред...
- Точно така – усмихна се младият мъж, галейки грижовно косите й – Беше само мълния. Успокой се! Сега всичко е наред, нищо, че ни спряха тока ^ ^
- Извинявай... Съжалявам много, не беше нарочно... – започна да се оправдава тя и се дръпна.
- Знам, спокойно – засмя се той, опитвайки се да я фокусира в тъмното – Всъщност... – разбърника из джобовете си и извади фенерче, включи го и го насочи към нея. Тя примига на светлината и Рен отново се засмя – Знаеш ли какво?
- Какво? – наивно попита момичето.
- Кефиш ме. Ще ти звънна! – заяви. В очите на Киреи блясна игрив пламък.
- Добре – лукаво се засмя тя – Но внимавай, и ти ме кефиш. Ще ти вдигна!
- Това не ме притеснява – намигна весело младият мъж, завъртя очи и продължи – Та, казваш, че нямам нищо общо с твоята Голяма риба.
- Абсолютно – кимна тя.
- Откъде си толкова сигурна?
- Познавам го добре... Дори прекалено добре... – поклати глава момичето – Знам отлично всичките му навици и номера и...
- Да, но не познаваш мен :P – нагло я прекъсна Рен – Между другото, с кого ме сравняваш, ако не е тайна?
- Няма значение – подсмихна се тя.
- Е, хайде де, аз съм любопитно... младо вълче XD – ухили се – Кажи. И откъде накъде познаваш ТОЛКОВА добре риба като него?
- Казах няма значение! Не те интересува! – видимо раздразнена извика Киреи – И без това нямам повече нищо общо с него!
- Добре, добре, по-полека де :/ – Рен леко постреснат се ококори – Схванах намека, няма да нахалствам повече.
И двамат млъкнаха.
Момичето наведе глава и мълчаливо се заразхожда из спирката, подритвайки някакво малко камъче.

[Kissara]

Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро, но в един момент сякаш намаля. Малко по малко дори намаля дотолкова, че почти спря. Светлините от по-отдалечените лампи даваха някаква мъждива виделина, изгубваики се в тунела от дървета около шосето. Всичко се успокои
. Гръмотевиците се чуваха някъде далеч над морето и сякаш бурята утихна съвсем.
Киреи плахо протегна ръка изпод навеса на спирката.. като че ли още ръмеше леко.
- Спря ли? – кратко попита младият мъж.
- Така изглежда – тя го погледна странно – Е... в такъв случай аз ще се прибирам. Беше ми приятно да деля спирката с теб, Рен.
- Ъм... да... – заекна той – Не ми каза името си...
- Благодаря ти за компанията! Чао!
И, без да се обръща повече, с тези думи тя изскочи навън и със забързана крачка тръгна по улицата и се скри в една от пресечките.
Рен мълчаливо гледаше след нея. На лицето му се изписа лукава усмивка и той тихо изговори:
- Пак заповядай, Киреи... Пак заповядай...
Някъде по пътя се разнесе далечното глухо ръмжене на двигател. Постепенно се засили и скоро улицата се освети от мощните фарове на някаква кола. Машината с бясна скорост профуча по шосето, рязко наби спирачки и спря точно пред спирката. Предното стъкло се спусна. На шофьорското място седеше младо момиче с дълга черна коса, вързана на две опашки, и палави черни очи.
- Как е, шефе? – намигна тя – Качвай се!
Младият мъж се подсмихна иронично. Задната врата се отвори и той се качи в колата, настанявайки се удобно на седалката.
- Как мина? – любопитно запита момичето.
- Ще бъде по-лесно, отколкото предполагах, Асахи – той доволно затвори очи – Дори много по-лесно...
- Чудесно!
Тя изведнъж натисна газта. Двигателят изръмжа злобно и колата отново полетя по шосето, изчезвайки в тунела от дървета.