SoulSurvivor, Part 1

[LiL_DoGGy]

Soul Survivor

Светлина и мрак, любов и омраза. Тези неща се преплитът по 1000 начина в нашия свят. Ще ме попиташ от къде знам?! Аз знам всичко, защото съм оцеляващ в един свят сътворен от злоба и гибел за тези, които не искат да се подчинят. “Най –добрата защита е нападението” – доказана поговорка, която аз и моите хора следваме и опитваме да създадем един нов свят без оправници като Хофа. Но нека да започна от начало, самото начало.
Името ми е Йоукай Шен (призрачен демон) и с брат ми Лейто живеехме в столицата по време на реформите и смяната на правителството. Епидемия от опасен вирус беше избухала и управниците се чудеха как да се справят с нея. Фаворитът беше Хофа,началникът на армията който си имаше свой начин чрез лабораторията, в която водеха престъпниците и правеха опити с тях. Обвиняваха за щяло и за нещяло, а тези който не бяха болни се разболяваха. Той и по-големият ми брат Лейто бяха стари познати и конкуренти в световен турнир, за това Хофа беше твърдо решен да го убие или поне да го направи опитно зайче. Брат ми разбра какво замисля и се присъедини към бандитите и главорезите, които бяха срещу Хофа. Имахме малка сестричка,Ким , за която трябваше да се грижим и живееше в столицата. Често й ходехме на посещение от подземните тунели и никой не разбираше, защото ако ни видят щяха да ни пратят в лаборатория. Но един ден Хофа разбра:
Аз и Лейто се промъквахме през тунелът издълбан на пода в къщата на сестра ни, когато чухме писъци. Претърсихме навсякъде, а Кими я нямаше. Лейто погледна праз прозореца и ме извика. На вън се водеше скандал. Един войник държеше малко дете и дърпаше майка му, а сестра ми се опитваше да измъкне детето, като се беше впила в ръката на войника и го хапеше и крещеше. Лейто се ядоса и разби прозореца:
-Отивам да помогна!- каза той и скочи.
-Чакай, може да е капан, чакай- отвърнах му аз, но беше късно и го последвах.
Лейто скочи на войника, счупи ръката, с която държеше малкото детенце и Кими. За едни миг се озова зад гърба му, хвана го за главата и вратът му изпука. Войникът се свлече неадекватен на земята и пусна майката. Зад гърба му се чуха няколко изстрела. Зад брат ми се задаваше цяла армия на чело със Хофа. Той извади двата си меча и викна на мен и на сестра ми:
-Ким, Йоукай махайте се от тук!
Аз изпратих Кими през тунела, но останах при брат си. Това беше последния път, когато видях малката ми сестра от 10 години на сам. Лейто ме погледна и ми се развика:
-Махай се от тук….. – кресна той, а зад гърба му светна меч. Хофа се беше приготвил за бой.
Лейто извади двете си самурайски саби и се спусна към Хофа. Двамата засякоха мечовете си като натискаха колкото могат. Брат ми беше много по-бърз и успя да одере няколко пъти врагът, но Хофа се защитаваше и не отстъпаше. Аз стоях от страни и само наблюдавах. Усетих как ме заграбчва бронирана ръка, паднах на земята и усетих студената стомана. Войниците ме бяха повалили. Чувах как брат ми крещеше и се опитваше да се добере до мен, но Хофа не му позволяваше. Чух едно високо “ОТВЕДЕТЕ ГО В ЛАБОРАТОРИЯТА” и войниците ме сграбчиха Изправих се на крака и погледнах загрижения поглед на брат ми. Той се спусна към мен да ме спаси, но Хофа го прободе в корема. Аз се опитвах да се измъкна. Лейто дигна очи и видях празният му поглед, стисна здраво двата меча и се обърна към Хофа. Мен ме отнесоха в транспортьора. По пътя се чу огромна експлозия на мястото на сражението. Това беше последният път когато видях човек от семейството.
Заведоха ме в една огромна сграда и ме накараха да ублеча престилка с номер 554. Биха ми една инжекция и ме вкараха в тъмна килия с едно малко прозорче. Згуших се в ъгъла уплашен до смърт не. Не знаех кога ще се измъкна и дали ще умра.
Сега съм затворен тук в лабораторията 10 последователни години. Всяка секунда ми се струва като година, всеки експеримент ми се струва по мъчителен, всяка инжекция ме прави по силен. Колко много хора минаха през съседните килии, само аз издържах толкова. Професорите говореха, че съм феномен даваха ми специални добавки и ме изследваха с демоните. От тук започва новият ми път на Soul Survivor.
Беше някъде на обяд, точно след опитите. Войниците ме хвърлиха обратно в килията. Дадоха ми редовната порция помия и ме оставиха. Аз взех чинията и се облегнах на стената. В главата ми се редяха спомени от миналото ми, спомени, които никога няма да забравя. Тогава бях едно 12 годишно хлапе, живота беше пред мен, обикалях тунелите с брат ми и всичко беше като игра. Ами сега, затворен тук зад 4 стени. С всеки изминал ден усещам как се променям. Имам чувството, че вече не съм човек, а някакво създание. Изправих се и погледнах през малкото прозорче. В този момент се чуха стъпки и крясъци. Вкарваха нова жертва. Хвърлиха го в съседната килия и я заключиха. Някой почука на моята врата.
- Заето!
- 445 имаш си съсед, дано да издържи повече.
- Майната ти ходи заглава !
Аз се облегнах на стената и заговорих:
- Как си братко? Как е живота на вънка?
От другата страна ми отвърна дрезгав глас:
- Не по зле от тук.
- Мина ли епидемията?
- Отдавна, откакто Хофа е на власт.Не знаеш ли, от колко време си тук?
- От близо 10 години братко.
- Много си издържал. Мен сигурно ще ме изхвърлят след няколко месеца.
- Аз съм издръжлив. Ако ти понасят химикалите може и повече, към година-две.
- За какво те осъдиха.
- Защото брат ми е бил Хофа. Не знам бях хлапе. Ами теб за какво те осъдиха.
- Защото защитих жена си от изнасилване и нападнах един от цивилните без да знам, че е работи за губернатора. А ти, ти си брат на Лейто поразяващия нали? Само той е бил някога Хофа на арената.
- Аз съм, Лейто го няма. Хофа го уби.
- Знам от падането на брат ти започнаха проблемите и Хофа стана губернатор. Свали старото правителство със сила и се само провъзгласи
- Значи и на вънка е лошо. Ако се измъкна ще го сваля.
- Няма начин да се измъкнеш освен в ковчег. Колко хора са измрели тук. Пък и по някакъв начин да успееш Джин ще те довърши.
- Кой е Джин?
- Домашният любимец на губернатора. Едно зъбато огнедишащо, наречено дракон.
- Не ме плаши ако се измъкна от тук, значи ще мога всичко.
- Искрено се надявам да се измъкнеш и да свалиш Хофа.
Тогава се чуха стъпки. Някой влезе в съседната килия:
-Хайде ставай време е за първата инжекция.
Аз извиках:
- Ей остави ми съседа бе, тъкмо се опознавахме!
- Ти да мълчиш!
И отнесоха съседа ми. След малко дойдоха за мен:

[LiL_DoGGy]

- Ставай 445 имаме специална програма за теб!
Вдигнаха ме, сложиха ми белезници и ме завлякоха към лабораторията. Там чакаха професора с мазният си поглед и един от генералите. И двамата ги мразех защото само се подиграваха с мен. Професора ме изгледа мазно намести очилата си и каза с женствения си глас:
- Събличай се, и го вкарайте в аквариума.
- Аз да ти приличам на водорасло.
- Не това е прост експеримент специално за теб.
Войниците на сила ми свалиха дрехите и ме натикаха в аквариума. Сложиха ми някакви абукати и маска с кислород или някакъв газ да мога да дишам. Професора пусна някаква машина и ме унесе. Бавно започвах да заспивам. Усещах как химикалите се влизат в кръвта ми и как силата ми расте. Имах чувството че мога да повдигна планина. Чувствах се все по-силен и по-силен. Усетих че мога да счупа епруветката, в която съм затворен. За миг си отворих очите и усетих силата преливаща в мен. Тялото му беше покрито в черни белези като татуировки. Стиснах юмруци и черната енергия започна да излиза. Аквариума се счупи, откъснах жиците и системите, с който ме бяха овързали. Стъпих на земята и видях уплашената физиономия на професора. Той веднага извика охраната. Като се усетих бях зад гърба му, а той лежеше със счупен врат и обгорял. Пристигнаха войниците и насочиха помпите си към мен. Аз усетих как изпуснах гневът си и всичко около мен рухна. Цялата сграда беше сравнена със земята и гореше със странен черен огън. Нямаше нито един оцелял освен мен. Чувствах се толкова облекчен. Не бях виждал истинския свят от 10 години. По пътя за лабораторията се зададе един автобус пълен с нови жертви. От там се зададе излезе генерал Акира. Той отговаряше за охраната и да ни държат в релси и беше един от най-доверените на Хофа още от когато брат ми беше жив и бях свободен. Той ме изгледа с малките си свински очички, но аз нямах намерението да се занимавам с него. Побягнах към столицата без да поглеждам на зад. По едно време усетих, че скоростта ми намалява и белезите се скриват. Бях започнал да ставам пак човек. Огледах се в едно поточе. Само по лицето ми бяха останали нещо като татуировки, който приличаха на одрано от демон. Продължих на пред и прескочих стената, с която беше ограден града. Пътните лампи светеха и нямаше жив човек, само в далечината се чуваха звуци от металните ботуши на нощната смяна. Тръгнах по улиците като търсех някои подземен вход към каналите, в които живеехме с брат ми. Изведнъж се чу женски писък. Аз побягнах към мястото където се чу писъка. В една задънена улица двама довереници от нощната смяна дърпаха една жена.
- Пуснете ме - крещеше тя.
- Млъквай курво – викаше единия и я дърпаше
Аз скочих от един покрив и застанах между жената и ония двамата.
- Оставете жената прасета!
- Кой ще ни накара?!
- АЗ!
- Опитай само градът е наш……
След тези думи вече ги бях хванал за гушата и им ударих главите в студения асфалт. Около тях стана малка локва кръв. Аз се обърнах към жената, а тя побягна от мен.
- Спокойно аз съм приятел- заговорих аз – спасих Ви от тези прасета – и се усмихнах.
Тя продължи да гледа уплашено и каза с плах глас.
- Благодаря.
- Да Ви придружа ли до Вас? – попитах аз- Има много хора, който искат част от вас.
Тя ме погледна и попита:
- Кой сте Вие? И защо се разхождате гол след вечерния час?
- Аз съм оцеляващ като Вас – отвърнах – избягах от лабораториите и сега търся път към подземния свят и някакви дрехи.
- Елате с мен. Ще ви дам дрехи и съпругът ми ще ви упъти към подземията. – отвърна тя с по-спокоен глас
Тя тръгна и аз я последвах.
- Аз съм Йоукай – започнах и си подадох ръката.
- Сали – отвърна тя и си стиснахме ръцете – Ти не си обикновен човек нали.
- Не, все пак избягах от лабораториите, химикалите са ми влезли в кръвта.
- Колко време си бил там?
- Около 10 години в деня на убийството на Лейто Поразяващия.
- Това е много време, как не си умрял до тогава?
- Късметлия съм.
- Брат ми отиде там и не се върна.
- От там се излиза само мъртъв.
- Ти нали не си мъртъв?
- Аз съм изключение.
- Надявам се химикалите да не са го убили.
- Мъртъв е, но не химикалите го убиха, а аз. Аз унищожих цялата лаборатория.
Сали се престори, че не е чула и спря:
- Тук живея ,ела.
Аз я последвах. Вървеше по един тесен сив коридор с прозорци. Влезе в една врата, а аз влязох след нея. В ъгъла имаше легло, на което лежеше един мъж някъде на моите години. Тя се обърна към мен:
- Това е съпругът ми Алдур – и към него – запознай се Йоукай той ме спаси.
Ние си стиснахме ръцете:
- Благодаря ти че спаси жена ми – благодари той – с какво мога да ти помогна?
Аз се погледнах, бях само по долни гащи и казах леко иронично с малка усмивчица:
- Имаш ли някакви дрехи?
Сали извади един черен панталон и черна блуза, даде ми ги с думите:
- Тези ще са ти по мярка.
- Благодаря – отвърнах аз.- Има още нещо, което искам да ви питам. Къде има подземни тунели?
- Навсякъде – отвърна Алдур – даже и тук в къщата, но за какво са ти там няма никой?
- Има няколко неща, който трябва да взема от там – отвърнах аз и започнах да се обличам – Ще ми покажеш ли?
- Разбира се, идвай.
Той стана, а аз тръгнах след него. Продължи по тесния и тъмен коридор, където се виждаше само една светлинка и силуета му.На края на коридора имаше обща зала със столове и маси, приличаше на някаква столова. Алдур продължи през масите и стигна до последната в ъгъла. Премести я малко, дръпна една дъсчица, която стоеше като счупена на дървения паркет и пода се отвори. На долу се виждаха стълби и се чуваше нормалното бучене от подземията. Той се обърна към мен:
- На долу и само на долу.
- Мерси, задължен съм ти – смигнах му и слязох по стълбите.
Подземията бяха пусти. Оглеждах се внимателно през коридорите, но нямаше жив човек. Някога тук живееха бунтовниците, който бяха срещу правителството на Хофа. Надявах се, че ще намеря някой , и че сестра ми ще е близо, но нямаше никой.

[LiL_DoGGy]

Продължих на пред като се опитах да си спомня старият ми дом и къде се намираше мястото, на което аз и брат ми се бяхме установили. Промъквах се през коридорите и през тръбите, търсех поне някой останал, но намирах само плъхове. Не бях стъпвал в подземните лабиринти от 10 години. Тропах по тръбите и се надявах някой да чуе и да побегне, тогава щях да усетя, но нямаше никой. Продължавах да си бродя разочарован, свел нос, гледах в земята, но нещо ми хвана окото. Бях стигнал до старият ми дом, където живеехме с Лейто. Там имаше едно легло, маса, стари консерви с храна. Ръждясалите мечове на брат ми висяха на стената. Изглеждаше все едно, че е живял човек. Бръкнах в дупката в стената, където по принцип ни седяха дрехите. Там нямаше нищо освен една карта. На нея бяха начертани лабиринтите и входовете. Имаше червена стелка, която криволичеше из лабиринтите и водеше до изгода в предградието. Аз прибрах картата и тръгнах по разписанието. Към столицата имаше 7 предградия и подземията бяха най – безопасното място, от което може да се мине. Може би бунтовниците се бяха изместили там и сестра ми е с тях.
Минах едно по едно предградията долу като ги броях. Първото: кочината, най – бедното и най – мръсно, там нямаше нищо друго освен просяци. Второто: затвора или офиса на войниците, ако имаш дъщеря и живееш там по – добре я заключи някъде за да не я намерят войниците, защото лошо й се пише. Третото: бункера там бяха домовете на повечето войници, изискано красиво по добре от столицата, там нашите пазачи си живееха като богове. Четвъртото: бойното поле, не беше нищо особено имаше много побои и много войници, но там почти всичко беше на ред, като изключим изнасилванията и краденето на деца, но това си го има във всяко предградие. Петото: лудницата колкото по – висок номер ставаха предградията толкова по – зле за Хофа, лудницата беше почти неконтролируемо, но на губернатора не му пукаше много защото са зад бетонни стени и не представляваха опасност, дори и подземията бяха сринати, едвам си проправих път през запечатаните стени и коридори. Шестото: гробището, там през деня е пусто, но вечер излизат всички недоволни и на охраната и се случваше нещо лошо, и то заградено от бетонни стени за да не може по никакъв начин да се излезе. На края седмото: АДА, има една поговорка за ада, че единствения начин да излезеш от там е в ковчег. Завладяно от бунтовници, банди и какви ли не още. Далеч от столицата, забутано в гората, без стени или граници. Като го наближих видях, че има хора под земята. От далеч се виждаше, че гореше огън и се чуваха шумни приказки. Като ги наближих, започнаха шумни коментари и смехове. Аз бавно пристъпвах със сведен нос без да дигам поглед към тях. Един ми заговори с подигравателен глас:
- Къде си бе, кукло, какво те води, сам при братковците?!
Аз дигнах очи и му погледнах мръсната физиономия със самодоволна усмивка. Засмях се и казах спокойно:
- Нищо кучко търся едни стари познати.
Онзи ме погледна се засмя и отвърна:
- Какво прави такъв келеш като теб тук? Виж се бе, приличаш на вампир!
- Аз може да съм вампир, но ти ще станеш моята жертва!
Тогава всички се засмяха и ме изнервиха. Аз се усмихнах:
- Какво смешно казах.
- Шефа не е жертва на никой келеш – каза някакво наперено хлапе.
- Не бъди толкова сигурен – казах аз.
Всички отново започнаха да се смеят и бутнаха огъня. Един въглен ми падна на обувката. Тогава търпението ми се изчерпа! Аз ритнах въглена към “Шефа” и го уцелих в окото. Той падна на земята и започна да се гърчи, останалите трима се спуснаха към мен. Хванах ръката на единия и го преметнах в огъня, другия извади нож, но за секунди усети, че сам се е на ръчкал Забих ножа в гърба му и го завъртях на 360. Падна на земята и повече не стана. Остана само хлапето, то тръгна да бяга, но аз го хванах за гушата и го вдигнах.
- Хайде сега пикльо изпей ми песничка! Фельо и Ками да ти говорят нещо?!
- Не, не, не…. – аз го стиснах малко по силно - Даааа….. Ф… ф… ф… Фельо е боец и.. и… предградията са под негов к… к.. контрол….. К…к…к… Ками е от б… б… бандитите и… има л… л… лагер и.. и..звън.
Аз го пуснах на земята. Малкия ме изгледа с стреснат поглед и тръгна да бяга. Аз го хванах и усетих, че се напика:
- Виждаш ли дрипльо може да се разберем! – и го пуснах.
Продължих на пред, като внимателно следвах картата. Преди не бях идвал тук не знаех пътища и тунели. По стените беше пълно с графити, а по земята се премятаха отпадъци от вестници, обгорели дървета. Забелязах, че тунелите не са както в столицата. Тук имаше подземни тръби, ток и всичко нужно на човек да се установи. Когато живеех с брат ми нямаше такива работи, беше просто един пуст коридор с две легла и без светлинка Подземията бяха оградени като стаи, преспокойно можеше да се установя тук. Продължих на пред, като внимателно оглеждах стаите. Бях се отнесъл в умисли как ще си взема сестрата и ще спасим света. По едно време, какво стана, бум, намерих се на земята. Май в нещо се спънах и си ударих носа. Хванах се за него и започнах да псувам:
- Мамка му и тъпа бабанка, ще те сравня със земята!
Отидох до мястото където се спънах. Там имаше очертания на капак. Опитах се да го поместя с ръце, но не можах, беше прекалено плътен. Откъртих едно желязо и започнах да натискам да се помести. С много усиля най – накрая успях го да поместя с няколко сантима Тогава започнах с ръце, с крака и с каквото можех друго. Отвори се една дупка, колкото да мога да се провра през нея. Скочих долу. Там беше пълна тъмница, не можеше да видя нищо. Започнах да се лутам на ляво на дясно, с надеждата, че ще напипам нещо. На края усетих дръжка на врата, която беше заключена. Ударих й един шут и тя се отвори. Вътре видях някакви техники, светлинки и какво ли още не. В дъното на стаята седеше някакъв пич, които беше забил нос в компютъра. Аз се приближих и го хванах за рамото. Той се обърна и изпадна в паника.
- А – а – а…… НЕ – скачаше и размяташе ръце, очилата му подскачаха – Не дей, моля те не унищожавай работата ми!
Аз го погледнах учудено.
- Не – е – е… ще предприема мерки! – викаше той и подскачаше - Ако ме доближиш ще те застрелям – от бялата си престилка извади пистолет, русата му коса вече беше побеляла, а кльощавите му кокали трепереха.
- Пич, успокой се – казах аз спокойно, но той продължаваше да мрънка нещо – Не искам да ти троша святкащите джунджурий.
- МАХАЙ СЕ, МАХАЙ СЕ, ЩЕ СТРЕЛЯМ! – крещеше той.
На мен вече ми кипна и му избих пистолета, хванах го за ръцете и му заприказвах.
- Няма нито да те убивам, нито да унищожавам нещо! Искам само малко информация, нищо друго! – и го пуснах
Той ме изгледа под очилата.
- Кой си ти? От къде идваш? Как откри тайният ми кът?
- Аз съм странник, идвам от столицата, и се спънах в плочката, под която ти беше тайният кът – отвърнах аз.
- Нямам пари, само няколко изобретения – отвърна той страхливо.

[LiL_DoGGy]

- Не ми трябват пари и изобретения, трябва ми информация – започнах да се ядосвам – познаваш ли предградието?
- Никой не познава предградието.
- Добре и сам ще се оправя тогава, чао и сбогом – отвърнах аз и тръгнах към тъмната стая – някой да реши да следва поразяващия и какво, плюят му в лицето!
- Чака – а – а – ай – извика той – на къде си се запътил? Мога да ти помогна! Поразяващия ли каза, аз съм му голям фен! Само как разби Хофа на арената. Оня очилатия нямаше никакъв шанс! – той се приближи до мен и ме погледна под очилата – Вие даже и си приличате, сега какво ще правим ще спасяваме света ли?!
- Аз може и да го спася, но ти за какво си ми. И между другото Лейто ми е брат, или беше. – аз му отвърнах и тръгнах да се качвам – Кере бе зубар!
- СТОЙ! Имам техника много техника мога да ти помогна… брат на Лейто поразяващия! – не се отказваше той.
Аз го погледнах на лудо и започнах да се качвам. Проврях се през дупката, изтупах се и си продължих най – спокойно да си ходя. Онзи очилатия не престана да ме следва, ходеше ми по краката и дрънкаше някакви глупости:
- …. Ъъъ стой малко де ще ти предложа техника…. Аз съм Игор, но ми викат мозъка, за теб Мози…. Ти Шен кой си?!.... как искам и аз да нося вашата фамилия, много ми харесва, представям си Шен Мози…. Много яко!
Аз си вървях без да му обръщам внимание. Не спираше да ме следва, промъкваше се зад панелите, излизаше от стаите и не спираше да дрънка глупости. Малко по малко, всяка дума ми бъркаше в мозъчната система. На края ми писна и спрях, той също спря. Обърнах се и започнах да крещя.
- ОСТАВИ МЕ ДА ДИШАМ, БЕ ПАРЦАЛ! НЕРВИШ МЕ! ЧИБА! АКО НЕ МЕ ОСТАВИШ НА ИСТИНА ЩЕ ТЕ УБИЯ! – изкрещях аз и погледнах картата.
Той ме изгледа жално, бръкна в джоба и извади един дисплей.
- Заповядай господин Шен, това е карта на подземията и предградието, нещо като GPRS, но с подобрена технология. Дано да ти върши работа. Много уважавам брат Ви Лейто Шен и цялата фамилия, за това няма да Ви безпокоя повече. – каза жално и спокойно – Но се пак, ако имате нужда от разни технологии, отбийте се до скромното ми убежище? – и се усмихна.
Аз приех неговия подарък:
- Мерси – и му смигнах – Ще те имам в предвид – казах аз и забързах крачка.
- ШЕН ФАМИЛИЯТА НА ВЪРХА!!! – каза той и подскочи, и очилата му паднаха – О-о – о, не, мамка му!
Подсмихнах се леко и изчезнах зад ъгъла. Извадих GPRSa му. Всичко беше обновено и святкаше. Всичко беше триизмерно и все едно гледах подземията от високо. Забелязах, че близо да моето разположение имаше изход. Огледах се няколко пъти за да мога да се ориентирам и тръгнах. Намерих едно стълбище, което водеше до една голяма врата. Бутнах я и тя падна. Тогава видях дневната светлина. Свежа и сияйна, чувствах се като друг човек. Колко беше красиво и изящно! С усмивка на устата аз продължих на пред…..
КРАЙ

надявам се да имате време за да го порчетете мн се кефех като го писах ;) следва продължение

[LiL_DoGGy]

Време е за част втора

Аз излязох на вън през металната врата. Вече не беше нощ, беше се съмнало. Слънцето напичаше черната ми щръкнала коса, а очите ми блестяха в синият си цвят и отразяваха слънцето. Нищо, че бях в предградията, нищо, че единственото нещо, което виждах бяха банди и руини, подобия на къщи и жилища. За миг видях старите останки и напуканите улици като рай, все едно бях в палат. Наслаждавах се на всяка пукнатина в стените, поздравявах всички. Обикалях с широка усмивка и повечето жители ме гледаха с презрение, но на мен не ми пукаше. Крачех си смело по напукания асфалт. Ходех по широкият път, където трябваше да е магистрала, но сега беше пълна с почупени коли и камиони. Някакъв изтребител прехвърча покрай мен с бясна скорост и за малко да ме блъсне. Аз се отдръпнах в страни, обърнах се и дигнах ръце. Червената лъскава кола наби яки спирачки и гумите изскърцаха. От нея излезе една истинска маймуна. За пръв път видях горила на живо, трябваше да си взема апарат че Бръсната глава, малки, черни, злобни очи, белези по лицето, ръце огромни като чукове, тесен потник да си личат перките. Той се запъти към мен с бойна крачка, все едно иска да ме убие, не че не искаше де.Цяла тайфа се събра около мен и започнаха да ме освиркват. Аз се почудих, какво ли става, започнах да се озъртам, надявайки се, че ще намеря приятелите на брат ми – огромния Ками и татуирания Фельо. Но не можах да мерна нито един от двамата, тълпата беше толкова гъста, че беше почти невъзможно да откриеш човек. Обърнах се към маймуна с лъскавата каруца и го погледнах. Той сбръчка веждите и кресна:
- КЕЛЕШ! МЪРТАВ СИ! ГЛЕДАЙ КЪДЕ ПРЕСИЧАШ БЕ, ТОЗИ РАЙОН Е МОЙ!
Защо ли не се уплаших. Усмихнах се лекичко и самодоволно и му отвърнах.
- Космата горило! Мога да минавам където си искам! Да го тура на майка ти маймуно!
Ама горкия орангутан , взе че се засегна. Нададе боен вик и се затъркаля към мен като булдозер. Зрителите скочиха и започнаха да викат още по високо. Навлезе в кръгът, в които трябваше да се бием. Нададе страшен вик, който разтърси земята, скъса потника си и го хвърли по мен. Стегна се няколко пъти да го видим, че не е от най – слабите. Аз само хванах потника и попитах:
- Шимпанзе, аз да се събличам ли?
- АКО СИ МЪЖ, ДА АКО СИ ПУТКА НЕ! – тълпата ми отговори.
Леко и старателно свалих черната блуза, подарък, от гърбът си. Нямах такива рачи ща като него и не бях толкова космат, но поне си имах татуси. Белезите от лабораторията си седяха като татуировки Спускаха се от дясната ми буза на долу, към сърцето, където имаше нещо като черна дупка, от която излизаха и други криволици, покриващи някои части от тялото ми. Една продължаваше по лявата ми ръка, някъде до лакътя. Друга леко се извърташе от лявата гърда към дясната част на корема и покриваше дясната ми ръка, китката и под лакътя. Усетих, че по гърба имах разни завъртулки, както и по краката, но не можех да ги видя. Почувствах се като белязан от бога.
Вдигнах очи към противника и видях един огромен юмрук. Маугли се беше възползвал, от това че се оглеждах. Фрасна ме в лицето и аз леко залитнах. Подпрях се на земята, като се окопитих. Той се опита да ме изрита, но аз реагирах бързо и подскочих на крака. Замахна веднъж, отдръпнах се. Изчаках да се открие и му забих един прав в нервния възел. Изкарах му въздуха, той се сви и се напъна да диша. Последва един ъперкът от моя страна и май че, пича си загуби зъбите по земята. Като за финал получи един лакът в бъбреците, като му подложих крак да се падне. Човека се срина и започна да кашля, и да бълва кръв.
- ДОВЪРШИ ГО! – развилня се тълпата.
“Колко му е?” казах си аз. Обърнах го по гръб, ударих му веднъж главата в земята и на края му скочих от горе с двата крака. Чух кокалите му как изпукаха. Агитката се развилня и започна да пляска, аз бях новия герой. Вдигнах ръце и широко се усмихнах. Някой ми подхвърли ключове:
- Колата е твоя –каза той.
Е, добре е, не стига, че се побих малко и кола имам вече, жалко, че не мога да карам, трябва да си търся шофьор. Тълпата леко по леко почваше да се разбутва. От нея излезе един първокачествен борец. Бръсната татуирана глава с нескопосано оформена брадичка. На ръст нисък, но обемен, гол до кръста с широка усмивка и малки светещи очи. Това беше един от най – близките приятели на брат ми – Фельо, момчето, което не си играе. Той погледна към мен и каза:
- Браво бе! Добър си хлапе! Радвам се, че го смаза и без това ми лазеше по нервите! Имаш хубава техника – залегна и започна да мята юмруци – много импровизираш, и това е добре. Какво ще кажеш за още един бой…. На пример…..Между теб и мен – усмихна се до ушите – А? Как ти звучи? – и ме погледна предизвикателно без да смъква усмивката си.
Аз му отвърнах на усмивката и на предизвикателството:
- Защо не? Бих горилата, ще бия и теб.
Тогава всички се засмяха, включително и Фельо. Той ме беше виждал с брат ми, но явно бях поотраснал и не можеше да ме познае.
- Хайде да започваме! – викна Фельо и всички креснаха след него.
Двамата застанахме лице в лице. Един дребосък начерта на земята кръг със спрей.
- Който излезе от кръгът губи автоматично – светна ме боеца.
- Миналия бой не беше така – отвърнах аз зачудено.
- Може би защото оня бе беше нищо, а аз съм най –добрия – отвърна Фельо горделиво, все едно е хванал бога за рога.
Той се стегна, стегна юмруци, зае бойна поза. Аз направих гард, с готовност да атакува. Двамата се гледахме в очите и не отделяхме поглед един от друг. През кръгът мина една мацка и обяви старта. Човека не губеше време и ме нападна с жестоки удари. Някои избегнах, други ме удряха точно в муцуната. Ръцете му бяха толкова бързи, че не можах да се предпазя по никакъв начин. Отдръпнах се извън обсега. Той се завъртя и се опита да ме ритне, но аз му хванах кракът. Отскубна го и се завъртя на другата страна, като ме изтряска с двата крака по главата. Аз паднах на земята като се държах за удареното място. Хвана ми главата и я удари с неговата, след което се ударих в земята. Усетих, че с удара ми разцепи веждата и тръгна кръв. Стече се бавно по окото ми и започна да капе по брадичката. Обърнах се настрани и видях ботуша му. Изрита ме веднъж в ребрата, опита втори път, но успях да му хвана кракът. Започнах да го бия в свивката за да падне. Той падна на едното си коляно, а аз се изправих. Ритнах го в гърба за да го поваля, пльосна се по корем. Скочих му отгоре и го обърнах. Беше малко зашеметен, налегнах го и започнах да го налагам с леви и десни, юмрук след юмрук. Разбих му устата и носът и продължавах да удрям злобно. По едно време опонента се съвзе. Отвори широко очи, погледна ме злобно и ме изблъска с двата си крака. Паднах си на краката и малко залитнах. Той светкавично стана, засмя се брутално и изтри кръвта по лицето си.
- Браво хлапе, малко кръв за всяка битка, винаги е полезна!
Посегна към мен с лявата. Кръстосах ръцете си и се предпазих, но ме блъсна с дясната във врата и ми изкара въздуха. Хванах се за гърлото и се опитвах да си поема дъх. Тогава усетих удар с коляно по главата. Фельо ме беше пипнал. Удряше ме с всичка сила, след последния довършващ удар, загубих равновесие и залитнах на зад. Погледа ми беше леко замъглен и все още усещах, че не мога да дишам. Наби ми един лакът в корема и ме свали на земята. Нямах сили да мръдна. Обиколи ме няколко пъти, като хищник, който чака да нападне за плячката си. Хвана ме в захват и започна да ме души.

[LiL_DoGGy]

Започнах да побелявам, причерняваше ми пред очите, не можех да дишам. Броях секундите преди краят си. Колко жалко! Успях да избягам от ада, за да попадна в друг, и какво, да свърша в мускулите на един от приятелите на брат ми! Живот! Ще свърши много бързо! Не искам това да е краят! НЕ! Да умра без да съм свършил нищо – жалко! Мога да съм всичко друго, но не и жалък!
Почувствах силата от лабораторията. Отворих очите си широко. Черната дупка на сърцето ми започна да разцъфва Появиха се нови лъчи, които покриха още части от тялото ми. Белезите ми се разпространяваха. Всичко стана като в лабораторията, за секунди. Хванах му ръката и го преметнах през мен. Търколи се, но се изправи и погледна недоумяващо. Изправих се, усмихнах се широко, а силата в мен преливаше. Ударите на Фельо бяха бързи, но моите бяха светкавични Нападнах го със злоба. Подмятах го като кукла. Не спирах да удрям, корем, лице, гърди. Завъртях се, минах зад гърба му и го хванах за главата. Едно извъртане и му чупех вратът. Похитителят ми усети това и вдигна ръка с думите:
- Спри…..предавам се!
Бях му разбил устата и джуките му бяха сцепени на 3 места. Едвам говореше, като плюеше кръв. Тълпата полудя. Аз го пуснах. Падна на колене, изплю малко кръвчица и се изправи.
- Браво хлапе! – възкликна – добър си, добър си – потупа ме по рамото – но не достатъчно – плесна с ръце.
Народа направи път на една жена с пистолет насочен право към мен. Беше много слаба, но жилава и мускулеста. Лицето й не се виждаше, носеше шапка с козирка, от която се подаваше косата й, вързана на кок. Личаха си две изпити бузи и тънки устни.
- Слушай сега – започна Фельо – Добър си, но не те харесвам! Това, че се лигавих беше отделен въпрос. Не те харесвам. Не ми трябват демоноподобни като теб, а сериозни момчета. Така чеее, ако ти не си тръгнеш, аз ще те изгоня! Разбираш ли?! Нямаш друг избор. Ако си тръгнеш, може да се покриеш някъде и да оцелееш, НО ако останеш живота ти ще свърши тук. Имаш право на избор хлапе!
Това много ме вбеси. Аз тропнах тежко с крак и отвърнах троснато:
- Какво ще стане ако ти тегла една майна и остана точно тук!!!
- ТОВА! – каза жената с пистолета и го опря в челото ми.
- Не ме плашиш! – отвърнах злобно – Никой не може да ме уплаши! Избягах от адските лаборатории, трябва ли да треперя от една курва!
Тя дръпна спусъка, но аз се наведох. Тя стреля пак, но бях далече. Другите от агитката извадиха оръжия и започнаха да стрелят по мен. Аз ловко избягвах куршумите, скрих зад една кола. Обмислях плановете за действие. Ако тръгна по магистралата, тя е запечатана и няма да стигна до никъде, ако скоча, ще се убия. Ако се изправя, ще е късмет да изляза невредим. Облегнах се на капака и се хванах за главата. Най – доброто решение беше да се изправя сам срещу всички. Скочих на капака на колата, тръгнах към тях със скорост. Някой метна димка. Не виждах нищо, само чувах слепите куршуми на хората на Фельо. Чу се един познат глас:
- Кой каза, че можете да стреляте по Шен а?
Това беше, онзи русолявия от подземната лаборатория – Мози. Ето ми чудото! Димът се разпръсна и видях нещо като танк. Мозъка седеше на него горд и размяташе една картечница Засмя се брутално, направи няколко изстрела, за да уплаши хората и да се отдръпнат и заговори.
- Вие, боклуци, как може да удряте Шен!? Най – добрия, много по – добър от теб Фелио! Ще ви избия всичките измет такава – стреля още няколко пъти.
- Шен?! – каза неудомяващо Фельо.
- Да Шен! – информира ги Мози.
Аз седях и гледах като треснат. Фельо се засмя и каза:
- Дааа има един човек, който ме е бил до сега, ии това е Лейто!
- Защо не роднина на Лейто, брат под точно –усмихнах се аз и намигнах.
Фельо се приближи, стисна ми ръката и ме прегърна:
- Добре дошъл в ада – приветства ме – извинявай за лудницата, така решаваме нещата тук. Ела да се поразтъпчем Йоукай. Някой да му даде кърпа да си изтрие кръвта. – погледна към Мози – ела и ти брато.
Ние поехме по магистралата, заедно с Мози и танка и останалата комбина. Излязохме от пътя и стигнахме до квартала. Редяха се ниски блокове и потрошени коли по улиците. Пръснати стъкла, напукан асфалт, плачещи деца. Наркомани, пияници и какви ли не. Всички ни гледаха.
- Ние сме водещата банда тук – започна Фельо – ние пазим семействата от намесите на противниковите банди.
- Какви банди – учудих се аз - надявах се, че предградията са по – задружни.
Фельо се засмя.
- В момента предградията са разбити от банди. Няма начин да ги обединиш всички воюват помежду си, не се знае за какво, но просто се трепът. Аз просто защитавам семейството си , нищо друго. Искам да има бъдеще за дъщеря ми, не искам да живее в немота и да стане побойничка като баща си, защото това е най – долнопробната работа.
- Няма нищо да се промени, докато не свалим Хофа – отвърнах аз – докато той е на власт хиляди ще вървят в лабораториите, войниците му ще изнасилват дъщерите и ще прибират синовете. Няма да се промени. Всичко ще бъде загубено.
- Така е, но кой ще се съгласи. Всички го мразят, но ги е страх.
- Аз, аз, аз – намеси се Мози – ще го скърша! – закани се като стисна юмрук.
Аз и Фельо го погледнахме, спогледахме се и си замълчахме, подхилквайки се. Стигнахме до едни метални порти, направени от метал.
- Добре дошъл в моят скромен дом – каза Фельо и бутна вратата.
Там имаше по – високи блокове, порутени и очукани. В сравнение с гетото, през което минахме това беше рай. На улицата имаше щанги, на които тренираха разни здравеняци. Паркирани бяха само лъскави коли. На тротоарите имаше горящи варели и масички, на които седяха хора. Децата си играеха на останките и на потрошените коли. Кои пиеха, кои пушеха, всички си имаха занимавка. Имаше алеи, които трябваше да служат за градинки, но някои ги използваха да ритат или да се бият. Това беше заграден квартал, точно както елитния квартал в столицата. Ограден от всякъде в стени и вода. Имаше едно единствено място, от което може да се мине. Там живееха най – големите клечки, но най –строго се охраняваше. Това беше долнопробна имитация, но се пак Фельо го беше направил със собствени средства, за да защити семейството си и приятелите.
Той заобиколи алеите, поздрави се с няколко бойци, взе си една наденичка от семейното барбекю и продължи. Стигна до един блок, целия в графити. Пред него дремеше някакъв с шапка. Лежеше на люлка вързана за електрическия стълб. Фел го обърна и продължи. Влезе във входа, поздрави няколко тревомани и влезе в асансьора, аз и Мози го последвахме. Натисна на последния етаж.
- Зад тези стени живеят всички от бандата, те са на моя страна – заговори той – пазим предградието от нашествия.
- А я помисли, има ли причина да се биете? – попитах аз.
- Няма малки Йоукай, но трябва да им го кажеш на тях, не на мен. Много добре разбирам.

[LiL_DoGGy]

Аз си замълчах и изчаках да се качим. Асансьора спря на последния етаж и Фельо продължи. Пое на вътре по един тесен коридор с много автографи по стените и по вратите. Нямаше как да се объркаш кой къде живее, защото на всички врати бяха написани или нарисувани имената на живущите. Продължихме до последната врата, където пишеше Фельо. Той бутна вратата и влезе. Вътре на един раздърпан диван седеше жена му –Соня и гледаше някаква сапунка. Едно малко сладко детенце изкочи от другата стая и извика:
- Тате- е- е!
Фельо се засмя и я хвана. Вдигна я и започна да й се радва:
- Как си малката? –попита той – Запознай се двамата батковци.
- Пак си довлякъл някой нов член – попита Соня ядно – Трябва да спрете това. Идиоти, как може да се изтребвате взаимно, това е тъпо. Ти не си единствения със семейство има много други.
- На едно мнение сме – обадих се аз, а Мози до мен само гледаше и не знаеше какво да каже.
- И какво да направя да ги пощадя, за дето искат да те изнасилят и да ги пусна у нас –отговори съпругът й – и между другото само единия е нов, другия много добре го знаеш.
- Тоя очилатия, не ми е познат, нито пък тоя с настръхналата коса – отговори Соня като се вгледа.
- Настръхналия е малкия брат на Лейто – каза Фельо радостно – не го ли позна виж, колко много си приличат, като две капки вода са.
Аз се усмихнах, Соня се вгледа в мен. Големите й зелени очи ме огледаха от земята да петите. Скочи и се хвърли върху мен.
- Хлапе –е –е, мислех, че си умрял в тия лаборатории, ама колко много си пораснал – скочи ми на гърба и започна да крещи – помня те, когато беше ей толкова висок! Ходеше по брат ти и се учеше от него! Сега си мъж, истински мъж, добре дошъл при нас, надявам се да се забавляваш – ме прегърна – запознай се с новия член на семейството, дъщеря ни Патриция, ама на галено й викай Пати.
Соня беше такава буйна от край време. Когато бях малък Фельо все я следеше, а тя все го режеше. На истина беше много привлекателна, с хубави очи, кестенява коса и стройна фигура. Падаше си малко бойна натура, сигурно за това си пасват толкова много със съпругът си.
Аз стиснах ръката на малката Пати. Тя ме изгледа с малките си черни очи и сладко се усмихна. Бузките и поруменяха.
- Приятно ми е – каза срамежливо тя.
- И на мен – смигнах й аз.
Фельо я пусна и тя отиде при Мози.
- Аз съм Патриция – подаде си ръката тя.
- Игор, но може и Мози или мозък – момчето се притесни.
- Добре Мози – засмя се малката.
- Ти пък кой си, очилатко – нападна го Соня – Какво правиш с грижовният ми мъж и малкия Кай?!
Мози малко запецна. Не знаеше какво да каже. Соня беше слаба и красива, но като викнеше, всички губеха ума и дума. Фельо стоеше и не обелваше дума, аз гушнах Пати и затаихме дъх, а Мози не знам как се е чувствал, но със сигурност не беше много добре и в много цветущо състояние.
- Ъ…ъ…ъ…. аз ли – започна да заеква Мози – Ами…и…и…. аз…. Такова….. обичам техники и…..съм професор и….. имам лаборатория под земята и….
- Лаборатория – избухна Соня – виждаш ли, ето ти технолог!
Ние с Фельо само клатехме глави като онези кученца за колите, Пати също не знаеше какво да каже. Настъпи гробно мълчание. Соня се огледа и кресна:
- Ей, какво се умълчахте, кажете нещо. Как си Кайо как я караш?
Някога тя ми викаше Кайо, съкратено от Йоукай.
- Горе долу добре – отвърнах – търся си някой, с който да спася света.
- Добре, добре, Фельо ще ти помогне, нали скъпи – отвърна тя, все едно, че съм казал, че търся някой, с който да си играя на пясъка.
Фельо ме погледна огорчено и поклати глава. В този момент в стаята нахлу един с помпа. Той опрашено се обърна към Фел:
- Бандитите на Ками са на магистралата, след малко ще минат в квартала. Този път са решени, че ще има плячка!
- Всички зимайте оръжията и да вървим – отвърна Фел – Дигай тревога – обърна се към Мози- пич качвай се на танка трябва ни. Този път усещам, че ще има много кръв. Кай, остани с мен – влезе до съседната стая.
- О.. о… да, от кога търсех силни усещания – запали се той – На войнаааа!
Пое с бойна стъпка на долу по стълбите. Фельо ми подаде една помпа и бронирана жилетка, и направи знак да слизаме. По улиците беше мазало, всички се оправяха. Навлекли жилетките, нарамили оръжията, по колите и камионите. Ние двамата се качихме на танка.
- Мозък, следвай колите – Фел даде инструкций.
- СЛУШАМ – козирува той и даде пълен напред.
Аз седнах на металното чудо и чаках. Сега не беше момента да питам за Ками и сестра ми. Всички се бяха концентрирали заради опасността, която ни грозеше. Потеглихме на пред. Портите се отвориха и продължихме към магистралата, където се бих с маймуната. Танкчето подрусваше и за малко да падна. Изправих се и видях опрашените лица на народа. Жените притискаха децата си, мъжете взимаха всичко подръчно и тръгваха по нас. На всякъде виждах само сълзи и болка, разочарование. Всичко това породено от един тиранин, на който не му пука за народа само за себе си. И на истина, той ни е оставил в предградията без надзор да се избием и си живее живота в столицата. Прави каквото иска с жените, децата и т.н. Ние сме толкова далече и не можем да направим нищо, а тези, които са близко ги е страх. Всичко е на долу с главата. Ками, Фельо и Лейто някога бяха неразделни, сега двамата останали са смъртни врагове. Какво става? Хофа е чудовище! Трябва да го спрем.
Стиснах здраво помпата и зачаках момента. Не исках да се изправя срещу тях с оръжие. Исках всички да се вразумят и да им дойде акъл, да потеглят с мен към столицата и да го разбием! Вече бяхме близко, изстрелите от картечниците и помпите се чуваха. Фельо ми направи знак да сляза и се обърна към Мози:
- Паркирай танка на средата на полето и използвай картечницата му. Няма да те уцелят спокойно, така ще създадеш убежище където може да ги целим. Хлапе ти ела с мен.
Той тръгна и аз след него. Чувах само изстрели и крясъци, фучаха димки и нищо не се виждаше. Бяхме точно в началото на магистралата. Фельо ме заведе под нея. Там с още една малка групичка чакахме удобен момент да се включим .
- Когато ви дам знам, тръгваме и ги изненадваме в гръб – говореше Фел.
От долу чувахме как прииждаха танкове и камиони. Тяхното оборудване беше по – богато от нашето. Имаха по тежки картечници, лазери и какво ли още не, което Фельо не би си и помислил. Той започна да брои на пръсти. 1…2…3…4…5…6…7…8…9…10!
- ИЗЛИЗАЙТЕ – викна той – Хлапе след мен.
Излязохме и ги посрещнахме в страни. Вече беше станала кървава баня. Нашата страна беше заградена с танка на Мози и няколко камиона, да не могат да проникнат. Те бяха

[LiL_DoGGy]

повече с тежки камиони с огромни брони. Както казах бяха много по - добре въоръжени от нас, но ние бяхме по пъргави. Скачахме, търкаляхме се, успяхме да им откраднем цели два камиона. Мози не спираше да ги дупчи с картечницата на малкото си танкоподобно нещо. Фельо летеше като куршум и се криеше зад счупените коли. Видях онова момиче с пистолетите от свадата ми. Тя беше със снайпер на една висока сграда. Аз никога не бях използвал помпа. Стрелях къде ми падне, успях да спукам гума на един от самосвалите им.
Сражението продължи часове. Открадната техника, десетки жертви и какво ли още не. Нито едната, нито другата страна не се отказваше. Всички бяха уморени, но продължаваха. Видях Фельо как излезе на пред с боен вик. Качи се на една кола и започна да стреля на месо. Един куршум мина през рамото му и падна на земята. Аз целия омазан в кръв се затекох към него. Той се изправи като се държеше за рамото:
- Добре съм хлапе. – каза той.
Аз се ядосах и се изправих на колата. Захвърлих помпата и почнах да викам:
- ПРЕСТАНЕТЕ ИЗМЕТ ТАКАВА! Не си струва да се избиваме взаимно! Погледнете се, погледнете семействата си! Трябва да се обединим, не да воюваме помежду си! Ние сме едно цяло, трябва да се борим срещу истинския душманин и това е ХОФА!
- Ние слушаме само КАМИ – отвърнаха ми враговете.
Един куршум полетя и ме уцели в главата. Паднах на земята. Би трябвало да съм мъртъв, но не съм. Хванах се за главата и почувствах сила бола. Погледът ми беше замъглен. Усетих нещо в ръката ми, като погледнах, това беше куршумът. Отново усетих тази сила. Усетих как черната енергия преливаше в мен. На ръцете ми пораснаха черни нокти. Белезите започнаха отново да се разпространяват по тялото ми. Кръвта от главата ми спря и раната моментално зарасна. Очите ми се оправиха и виждах перфектно. Изправих се на крака и скочих на колата с мисълта да ги избия всичките. Няколко човека стреляха по мен, но куршумите просто се отблъскваха в тялото ми, все едно, че бях от метал. Тръгнах с бясна скорост към тях. За секунди ги нарязах с ноктите си. Загубих самоконтрол, в главата ми беше само жаждата да убивам, да отмъстя на тези, които са ме създали. Разцепих единия танк на две, пометох всички, които ми се изпречеха, разсякох камионите и цялото оборудване. Избих ги всички до един, дори и тези, които тръгнаха да бягат и те се простиха с живота. Тези, които не са с мен, са против мен и трябва да умрат, защото се примиряват с тиранията на този подлец. Умрете нищожества!
Цялата магистрала беше в кръв, цялата им техника беше съсипана. Никой не можа да избяга от мен. Бях помел всичко по пътя си. На края станах пак нормален. Седнах на средата и дишах тежко. Впих поглед в земята и се чудех какво става. Фельо и останалите ме гледаха изумено, Мози седеше вцепенен. Аз се усмихнах и им помахах. Не знаех какво друго да направя. Целият бях в кръв, на хората на Ками.
- Какво направи, бе – Фельо се приближи до мен.
- Какво направих? – попитах аз като си трясках главата.
- Ама ти си изумителен – започна Фел – тая химия от лабораторията те е направила ебати здравия човек! Че виж се, ти си по –силен от Хофа и от Лейто взети заедно!
- БРАВООО, БРАОО – крещеше Мози от далече – ТОВА СЕ ОЧАКВАШЕ ОТ ШЕН!
- Ъ…… - успях да кажа аз – ама какво стана?
- Хайде тръгвай – подаде ми ръка Фельо – поле ще ти обяснявам и намигна.
Изправих се и отидохме към тълпата. Те ме приветстваха като герой. Толкова ли ги мразеха? Аз само се усмихвах и вървях след Фел. Той се качи на танка и аз го последвах. Потеглихме обратно. Вече беше здрач, всички бяха уморени. Те тръгнаха след нас с победоносен вик. Чувствах се много уморен. Беше един тежък ден. Най- странното ми беше, от къде тази моята сила. Бях обикновено дете, гледах повече от Лейто, но никога не съм се отличавал с такива сили. Явно тия химикали много са ме променили през годините, осъзнавах, че не бях това хлапе от преди. Можех да постигна всичко с един замах. Но сега стигнах само до квартала.
Имаше голямо празненство. Бяха пуснати маси по дължина на улиците. Всички се кефеха на победата, а аз и Фельо бяхме в средата. Пиехме ядяхме безгрижно. Соня викаше, Пати се разкарваше с другите деца, Мози си намери компания също и така до края на света. Всички бяха щастливи, без мен. Аз седях до Фел и се чудех как да го заговоря. Той беше толкова ентосиезиран от победата.
- Ей Фел – започнах аз – знаеш ли нещо за сестра ми? Нали знаеш Кими, тя е по – малка от мен.
- Тя е при Ками – отвърна той – ела да се поразходим и ще ти обясня.
Той стана и аз след него. Излязохме от загражденията и тръгнахме към гетото.
- Така малко спокойствие – започна – Ким е при Ками.
- Защо? – попитах.
- Чакай ще ти обясня. След смъртта на брат ти всичко се обърка. Столицата стана много опасно място. Все повече хора отиваха на страната на новото правителство и на Хофа. Вече никой не бръскаше стария губернатор и нас с Ками, защото ние още бяхме живи. Като брат ти падна, падна целия дух на народа и те се отчаяха. Ками беше убеден, че ще успее да ги съживи и мислеше, че е много повече от Лейто, но не можа. Събра една малка групичка от тези, от преди. Взе Кими с оправданието, че аз не мога да се грижа за нея и направи убежище в планината. Нещо като база, където никой не може да я стигне. Тогава и аз взех нещата в свой ръце и се преместих със Соня в предградията. Изградих банда, окупирах седмото предградие и явно Ками го хвана яд. Започнахме да водим битки един с друг, той атакуваше аз отблъсквах. Виж какво направи – показа стария квартал – Преди тази част също беше оградена, но сега има само отломки. Не можеш да кажеш, че тук има хора и живеят.
- Значи сестра ми е при Ками – казах аз – трябва да я измъкнем.
- Трябва, но не мисля, че Ками ще ни я даде просто така.
- И аз не мисля. Ще се промъкнем в лагера му. Трябва ни просто една карта и маска, за да не ни се виждат лицата.
- Дааа ще го обмислим по – добре. Онзи пич, Мози не може да няма нещо, някое изобретение.
- Ще го попитаме и ще си взема сестрата – казах аз самоуверено и погледнах на горе.
Почудих се дали Ким е още това малко детенце, със къдравата коса, сапфирените очи и нежната усмивка. Последният път, когато я видях беше на 7 и беше много по – голяма за възрастта си. Сега ако я видя сигурно няма да я позная никога. Кими моята малка сестричка, дано да си добре……

[Kissara]

Lil, пиле, изуми ме :)
историята ти ме грабна още от първия ред та чак до края :/ единственото, което може да се оправи по нея, са някои граматични или правописни грешки. иначе идеята е много добра, а начина, по който си я описал, е страшен!
искам да прочета и по-нататък :P
и btw...
Happy Birthday!!!

[LiL_DoGGy]

нямаш ядове ето и трета глава, а някой може ли да ми поправи грешките, щото съм малко неграмотен (blush)

Част 3

На другият ден аз, Фельо, Мози и Лили (момичето със снайпера), седяхме в кухнята в апартамента на Фел. Крояхме план за да проникнем в лагера на Ками и да изведем сестра ни. Мозъка извади една електронна карта, подобна на тази, която ми даде да се ориентирам, но много по – голяма. Обхващаше цялата кухненска маса.
- Значи, сега – започна Фельо – Това са портите – и посочи началото на базата и две порти, направени от камиони, тип зилове. – Около тях винаги има охрана. Трябва или да се промъкнем или да издебим охраната и да се престорим на тях. Но по-добре да се промъкнем, защото Ками ще ме познае. Това е най – трудната част, как да минем през охраната на портите. Другото е фасул ска работа.
- Но доколкото знам пазачите носят предаватели – каза Мози.
- Да носят, но само единия, другия седи за подкрепление, ако стане нещо. – обърна се към Лили – Лили, можеш ли да направиш два перфектни изстрела с автоматичен снайпер.
- Зависи от къде ги гледам – каза Лили, - ако е от тук - посочи едно дърво близо до портата – не мога, защото нямам изглед, трябва някой да им привлече вниманието.
- Аз ще го направя – влезе Соня – Това е малката Кими, за нея всичко ще направя.
Фельо я изгледа малко странно, но тя не му обърна внимание и той продължи.
- Дадено, жена ми се прави на курва – и я изгледа – и им отвлича вниманието, докато не попаднат в обсега на Лили, тя им пуска по един куршум и ги убива. Аз ще взема предавателя и ще говоря, че всичко е наред, докато Кайо не проникне като вътрешен.
- А аз какво ще правя? – попита Мози.
- Имаш ли проследяващи устройства? - запита Фел.
- Да.
- Значи, всеки ще носи по едно и по една слушалка. Ти ще следиш и ще ни казваш ако има нещо неприятно, или идват бандити, или нещо от тоя род.
- Добре – потвърди Мози.
- Значи, всичко е готово.
- Да, да, да – казах аз – едно не разбрах, като се промъкна, къде трябва да ходя и какво трябва да правя?
- Ти, моето момче, ще минеш за вътрешен, не си известен, брат си на Лейто де, приличате си, но не мисля, че Ками ще те познае. Само трябва да се промъкнеш там да поразпиташ къде е Ким и…. айде из ниското. Сега разбра ли? – разясни Фельо – Утре сутринта действаме.
- Утре сутринта?! – недоволствах аз – Защо?!
- Защото, трябва да станем по – рано от главорезите, за това – обясни Фельо на висок глас – Трябва да хванем нощната им смяна, където са по – уморени и заспиват. За това хлапе. Ако идем сега шанса ни, да спасим Кими, ще е много по –малък.
- Добре – наведох глава аз.
Не можех да чакам толкова. Чудех се какво да правя и как да убия времето. Всички се разотидоха. Аз отидох при малката Патриция, която си играеше в хола. Подмяташе си една дървени фигурки. Приближих се и седнах на земята до нея :
- Какво правиш?
- Играя си – отвърна ми тя.
- Кои са тези играчки?
- Това е Лейто – посочи едно човече с два меча, досущ като брат ми – това е тате – посочи друга фигурка, също много приличаща на Фельо – това е Ками – показа малко по – голяма, заради размерите на Ками – Тате, Лейто и Ками бият Хофа и армията му – тя ги придвижи към една фигурка на Хофа и многобройни войници.
- И кой ще победи?
- Ние! Татко бие Джин – извади един дракон от някъде – Ками бие армията, а Лейто ще убие Хофа и тогава аз ще имам много играчки, и няма да живеем тук, а във високата сграда.
Аз взех Хофа и го огледах. Същия, какъвто си го спомнях, с големия меч на гърба, очите на чакал, късата коса и наметалото. Бях изумен, от къде малката ще има тези фигурки?
- Пам, кажи ми, от къде са тези фигурки? – попитах аз.
- От дядо – отговори ми.
- А къде е дядо ти?
- Там, при многото войници.
Сигурно говореше за столицата.
- Аз отивам да си играя на вънка, ще дойдеш ли? – попита тя и стана.
- След малко ще дойда – отвърнах й аз.
Взех играчката на брат ми и я загледах. Същите извивки, същата прическа, същата физиономия, все едно, че седеше пред мен в умален вид. Жалко, че беше безцветен. Стиснах го здраво и до сложих на сърцето си, много ми стана мъчно за него. Той ми беше всичко и баща и майка, абсолютно всичко. Водеше ме навсякъде, когато бях тъжен ме успокояваше. А онзи боклук, Хофа ми го отне толкова жестоко. Погледнах дракона, Джин, това беше домашния любимец, за който говореше съседа ми от лабораторията. Оставих играчките на земята и ги подредих, тримата приятели срещу армията на Хофа. Хванах фигурката на брат ми и я метнах по противника с думите:
- Бум, Хофа на земята, умри животно такова.
Станах, отидох към балкона. Подпрях се и се умислих, кроях пъклени планове как ще сваля Хофа. С тази сила, който самият той ми даде, няма начин да не го унищожа. Зашо толкова го мразех? Може би, защото ми беше отнел най – близкия човек. Не знам.
По същото време Фельо и един от неговите седяха на стълбите пред блока.
- Защо се спускаш да помагаш на момчето? – попита човека с него – Той никога няма да успее по пътя си.
- Може би защото виждам брат му. – отвърна Фел –Повярвай ми ще успее, може да умре, но ще успее.
- Защо, като си мъртъв не можеш да видиш как те почитат хората?
- Лейто умря, но пак е легенда, винаги се е стремял към това. Винаги е искал да го запомнят, да дава пример със своя дух, а малкият му брат е същия. Познавам Лейто от както се помня, а малкия Кайо, откакто се роди. Лейто винаги е бил номер едно, защитавал е слабите и е биел силните. Те двамата с Хофа се биеха още от училище. Единия с богато семейство много пари и влиятелни родители, другия, бедняк, без баща, погребал майка си, с една сестра и един брат. Просяка винаги побеждаваше, духът му беше по – силен от този на Хофа, много по – силен и за това го беше яд. Сега го няма, стана жертва на заговор, но всички ще го помнят, какъв беше, а ако са го забравили малкият, ще припомни, че има още останали с фамилията Шен.
Слушателя му гледаше втрещен. Фельо стана и отиде на някъде:
- Имай вяра и търпение, приятелю – каза той и се затича.
Времето мина бързо и неусетно, и когато се усетихме вече беше сутрин. Още не се беше съмнало, компанията и аз бяхме излезли. Мози подготвяше танка си, Лили чистеше снайпера, Соня се беше издокарала като проститутка, а на Фельо изобщо не му харесваше и гледаше на лудо. Аз седях на стълбите и чаках нареждане.

[LiL_DoGGy]

- Значи – започна Фельо – Плана е следния. Соня ги съблазнява и ги дърпа в обсега на Лили, която ги прострелва с два бързи куршума. Тогава идвам аз и Кайо, аз ставам единия пазач и ще говора по предавателя, Кай ще влезе на пред – обърна се към мен – сложи това на лицето си за всеки случай - подаде ми една четириъгълна кърпа – Ако някой те пита, къде отиваш, отговаряш, при Ками, трябва ми за нещо, не дей да захващаш дълбоки дискусии. Ако нещо има Мози ще те подслушва и ще ти каже. Добре, облечи това – подаде ми една униформа, която приличаше на тази на войниците на Хофа. Не забравяй кърпата, с тези татуировки изглеждаш съмнителен. – раздаде на всички по едно малко микрофонче и по една слушалка – взимайте така ще имаме постоянна връзка.
- Този план не ми се струва много сигурен – намеси се Соня, като се опаковаше с микрофона.
- Нищо не е сигурно – отвърна Фельо – може пазачите да са гейове – и намигна иронично.
- Тъпак – каза Соня и се обърна на другата страна.
- Добре, всички готови ли са? – попита Фел
Ние кимнахме. Натоварихме се на танка и потеглихме към лагера на Ками. Продължихме по магистралата, където стана всичко. Возихме се малко и кривнахме по черен път. Забелязах, че магистралата беше разрушена и предградието беше отделено от останалата част от столицата.
Фельо седеше до Мози и го упътваше на къде да кара. Навлизахме все по – навътре в гората. Зачудих се как могат да изкарат всичката тази техника, с която се биеха. След много друсане и дълго мълчание на всички, стигнахме. В далечината се мерна една порта от зилове. Мози кривна танка и го паркира, там, където не се виждаше.
- Акция – каза Фельо.
Лили забяга към едно високо дърво. Покатери се със снайпера в ръка и зачака, Мози взе бинокъл и го насочи към тях. Отвори лаптопа си и пусна една антенка.
- Тази антена засича живите около нас –обясни – има ли нещо необичайно, ще ви кажа.
Фел и аз се скрихме в храстите, близо да жертвите. Соня тръгна към тях с развратна походка.
- Хей, момчета, търсите ли си компания?
Двамата седяха на седалката на камиона – порта. Като видяха сексапилната Соня веднага скочиха. Аз държах Фел да не скочи и да ги смачка.
- Ти да не си се изгубила миличка? Ела, ще ти покажем пътя.
Те все повече се приближаваха към нея, тя ги гледаше предизвикателно. Единия протегна ръка и остър куршум му проби черепа. Падна на земята другия, който беше по на зад се затече към него.
- Какво ста…. – и той падна.
Фел изкочи от храстите. Взе предавателя, който приличаше на телефон. От другата страна се чуваше:
- Момчета… там ли сте… момчета …
- Дааа, дааа – отвърна Фел – проститутка се мята наоколо, за т’ва ни нямаше – направи ми знак да продължавам и прошепна – давай на пред, успех.
Аз се промъкнах. След зиловете имаше пирони, бодлива тел и една кула. Преминах препятствията и от горе изскочи един дребосък. Слезе и вдигна глава да ме види, като внимателно се взираше във всяка моя извивка.
- Ти, май си нов? – погледна ме като леко примижа.
- Ъ…ъ… да – колебливо отвърнах.
- На къде така новако?
- Ъ…. при Ками…
- Хмм… за какво ти е Ками?
- Не мога да кажа тайна е.
Той ме погледна подозрително:
- Каква тайна? Кажи на мен, аз няма да кажа на никой.
Аз се почудих какво да го излъжа.
- Ами… Ками, брат му е тук и чака от пред, но ние не го пуснахме, за това отивам до него да го заведа на портите, но не казвай на никой, само аз, ти, Ками и колегата знаем, че шефа има брат.
Малкия повярва. Сложи пръст на устата и даде знак за мълчание. Продължих най – спокойно. След наблюдателницата, коридора се разширяваше. Стигнах до мястото за живеене, дървени бунгала и къщурки се редяха, а до тях се виждаха отломки от огън. Имаше всякакви боклуци, коли, камиони, ръждясали останки от оръдия и какво ли още не, всякакви дарове от плячкосване. Огледах се Ками тук, Ками там, нямаше го никъде. Забелязах, че имаше още една порта, но там имаше пазач. Отидох при него и се опитах да вляза, но той ме спря:
- Стой, пропуск.
Какво ще рече, пропуск? Трябваше да импровизирам:
- Загубих го – отвърнах аз
- Еми, значи тогава не можеш да влезнеш, това заслужаваш като си отвеян – отговори ми не много приятно.
Върнах се замислен. От къде да взема пропуск? Вървях покрай едно счупено камионче, а някой ме дръпна от вътре. Беше някакво момиче. Дръпна ми маската и я свали. Почудих се какво ще прави с мен? Тя ми заговори:
- Не си от тях нали? И аз така, пазача ти каза, че трябва пропуск, аз имам, но ми трябва помощ.
- С какво мога да ти бъда полезен? – попитах
- Искам Ками, мъртъв, помогни ми! – сопна ми се тя.
- Ками не ми е направил нищо, аз искам Ким Шен – отвърнах леко подтиснат, защото нямаше много място да дишам.
- Няма труп, няма пропуск – беше категорична.
- Еми ако не успея? – попитах отново
- Ако не успееш поне си опитал, като много други – каза тя – та, съгласен ли си.
Ако не успея, съм опитал? Тя иска да каже, че смърт за мен или за Ками, къде си вкарах главата в торбата?
- Съгласен – съгласих се аз, нямах друг избор.
Тя ми подаде едно картонче, оцветено в червено и жълто. Аз отидох при пазача, показах му го и той отвори портите. Ками не беше и там, имаше още една врата. Там седяха колите, камионите и по – новата техника, както и оръжията. Както при Фельо имаше щанги и фитнес уреди, където тренираха. По край тях имаше една пътечка, която водеше до ново помещение. Колко още раздела ще има тая крепост? Ками на истина се има за господар на света. Продължих по пътечката, от самото начало всички ме гледаха странно, все едно знаеха, че не съм от тях. Вдигнах нос и продължих, не може да са се усетили, няма начин. Последната порта не беше като другите грамадна, за да могат да излизат превозните средства. Имаше по – тесен пролом между скалите и една дървена врата, която се местеше. Нямаше пазачи, все едно влизаш в друга стая. Чух в ухото си гласът на Мози:
- Има нещо странно, защо всички са се събрали там. Пази се Йоукай, отваряй си очите….

[LiL_DoGGy]

Аз влязох през вратата. Всички бандити се бяха подредили в кръг и ме чакаха. По средата имаше една шатра, от която излезе огромният човек. Два пъти по – висок и два пъти по – широк от мен. Дълга бяла коса, набола брада и тежка стъпка. Това беше Ками, гигант, нямаше втори като него. От както си го спомнях беше същия, като застанеше до Фельо и брат ми, ги засенчваше. Той ходеше с тежка стъпка, приближи се до мен и забоботи с дебелия си глас.
- Вие, предатели такива, мислите си, че ще ме убиете! Не ста’а! Никой не може да ме убие!
Гласът ми изпълни целият лагер.
- Ами… не искам да те убивам – опитах се да обясня – дойдох само да взема Ким.
- Не! – настояваше той – Знам много добре, дошъл си да ме убиеш! Предатели! Ще ви избия всички до крак!
Неговите хора скочиха. Той извади тежките си мечове и полетя към мен. Лейто също се биеше с мечове, но с изящество и бързина, що се отнася до Ками, той използваше силата си. На него по му отиваше чук, отколкото мечове. Не вярвах, че е толкова самовлюбен и горделив и усетих, че стана много лошо за мен. Голяма беля направих. Ако ме фрасне с някой от мечовете си, да се пиша труп. Наблюдавах внимателно движенията, като се опитвах да избегна ударите.
- Слушай….Ками….Ей човек – опитвах се да обясня – не исках да те убивам, само да си прибера сестрата.
- Лъжец… умри – замахваше той със сила.
Не знаех какво да правя, как се убива такова чудовище като него. Нямах никакво оръжие, Фельо и останалите не биха могли да спрат армията му. За сега внимателно избягвах тежките му удари, но не можех да тичам и да отстъпвам вечно. Замахна на страни и ми разпори униформата. Аз се дръпнах рязко и попаднах в публиката. Някой заби нож в гърба ми. Аз се отдръпнах на страни и побягнах на другата страна. Извадих острия предмет от гърба си и го метнах по Ками. Заби му се в рамото, но той се изсмя брутално:
- Вече сме кръвни братя - казах аз запъхтян.
Нямаше начин, раната ме жестоко ме болеше. Не можех да се надявам на тази сила от магистралата и лабораторията, защото ако дойде ще е чиста случайност. Той не спираше да ме атакува, а аз не спирах да се дърпам на зад. Отново се надявах на чудо. Колко бях слаб, следвам стъпките на брат си, а не мога да му стъпя и на малкия пръст. В какво ме бива, в нищо, очаквам да стане чудо, да откача и да избия всички и това си е предимство, но трябва да има начин да контролирам тази сила, трябва да се науча. След рязък удар, се намерих в публиката. Този път ме хванаха за гушата. Някой мушна лазерен пистолет в колана ми и ми подшушна:
- С това може да убиеш всеки, действай…..
Отскубнах се и бях при побеснелия Ками. Изчаках да удари на високо, залегнах, извадих лазера, леко и тактично стрелнах в единия му крак. Той падна на едно коляно, не можеше да движи простреляния крак, бях нацелил ставата. Подпря се на меча си и се провикна:
- КОПЕЛЕ!
Хвърли го по мен, но отскочих на страни. Стрелнах и другият крак из под ръкава. Той падна на колене. Кръвта ми изтичаше и бавно започна да ми причернява и картината ми се размаза. Извадих лазера и го насочих към него, всички изпаднаха в еуфория. Не се бях приближил много, защото можеше да направи нещо подло Погледнах го в зелените му очи и попитах запъхтяно:
- Кажи сега, къде е сестра ми?!
- Коя е сестра ти? – каза той като, сведе глава.
- Ким Шен, казаха че е при теб – казах аз , като държах здраво пистолета.
- И кой каза мойто име!? – на върха на дървената шатра имаше едно момиче, с дълга къдрава коса, сини очи и поглед като на орел. Държеше една бойна тояга в ръката си . Това беше тя, сестра ми, Ким.
- Аз – изцепих се и погледнах на горе – брат ти!
- Охоо – ахна подигравателно тя – значи батко се е сетил, че има малка сестричка! Разкарай се Йоукай, не ми трябваш!
- Значи ти си брата на Лейто – започна по –спокойно Ками – пораснал си, аз съм прекалено сляп да те видя. Дошъл си при сестра си, да си я вземеш. Къде беше 10-те години от живота й малки Йоукай? Сега тя е с мен, няма да се върне при теб, никога. Откакто поразяващия стана шампион и Хофа началник, съдбата му беше написана. Не трябваше да оставаш с него, а да си ‘земеш сестрата и да бягате.
- Не е вярно, не ме ядосвай, Лейто можеше да се справи, аз исках да му помогна – сопнах се аз и ръката ми се разтреперя – Ким, ела да продължим войната, нека живеем в по – добър свят. Вместо да воюваме един с друг, да се обединим заедно.
- Откажи се братко – безразлично ми отговори тя – аз оставам тук, няма да те убия. Ще те пуснем да си ходиш! Няма да дойда с теб, не търси помощ от мен и от учителя ми. Ти не беше до мен и аз няма да съм до теб!
- Благодаря ти сестра, мислех, че мога да разчитам на вас, но на истина променили сте се! – ядосах се – Как да дойда при теб като 10 години бях зад 4 стени затворник и бях като опитно зайче и между другото, ако не бяхме аз и Лейто, ти щеше да си като мен. Само, че аз бях късметлия и издържах, но ти щеше да изгниеш, като другите нещастници там!
Кими скочи, дойде при мен, погледна ме в очите и викна:
- МАХАЙ СЕ ОТ ЖИВОТА МИ ЙОУКАЙ ШЕН! ВЕЧЕ НЯМАМ НИЩО ОБЩО С ТЕБ, ТИ НЕ СИ МИ БРАТ!
Аз трепнах, свалих пистолета, метнах го в краката й, и се обърнах. Мози ми заговори в ухото:
- Йоукай, има проблеми, показва ми, че наоколо гъмжи от войници, какво стана, внимавай много, ако си взел сестра си, бягайте!
Тръгнах към вратата, когато жената с пропуска изкочи от никъде.
- Значи ти си малкото братче на Йоукай – засмя се тя – не е истина, хващаме всички в действие!
Тя свирна и войниците на Хофа се задаваха от всички страни. Ками не можеше да стане, другите извадиха, помпи, пистолети и какво ли не и започнаха да се отбраняват. Ким хвърчеше с тоягата и удряше на ред. Войници бяха нахлули в базата на Ками. Аз не знаех какво да правя, минавах между куршумите. Затичах се към Кими, която се сражаваше бурно. Дръпнах я на страни и й казах:
- Идвай Ким няма начин да ги спрем!
- Не! Аз оставам тук, да защитя треньора си – отвърна тя неучтиво.
- Ако се докажа пред теб, ще дойдеш ли? – попитах аз
- Може, но с какво? – отвърна.
- Ще ги избия всички! – казах й.
- Може би….
Може би на нашия език значеше да. Излязох на пред и грабнах една тежка картечница. Започнах да стрелям на месо и да викам като луд. Надявах се, че ще ми дойде силата. Няколко остри куршума ми пробиха гърдите, усетих как единия ми стигна до сърцето, но то го отблъсна. Предизвиках същата реакция. Успях да стана онова същество, ноктите ми пораснаха, белезите ми се показаха, бях много по- бърз и много по мощен. Преливах от енергия. Отново загубих контрол над себе си, усещах чувствата на хората,

[LiL_DoGGy]

страхът им и това ме караше да убивам. Засилих се към войниците, за миг изчезнах от погледите им и те бяха насечени от мойте нокти. Кожата ми беше по – здрава от стомана, нищо не можеше да проникне през нея, бях по – бърз от светлината, жаден за кръв. Плъзгах леко черните си нокти по жертвите и ги нарязвах на парчета. Все повече излизаха и аз все повече се озлобявах Пометох модерните им танкове, лазери, всичко, всичката техника, която имаха. На края нямаше никой останал, освен жената. Аз запъхтян застанах пред Ками, които вече беше повален и срещу нея. Усетих страхът й. Стоеше втрещена и не смееше да обели дума. Аз я погледнах и самодоволно се усмихнах. Прошепнах й със зловещ глас:
- Значи те е страх от смъртта, тогава защо убиваш?!
Устните й трепереха, не можеше да каже нищо. От веднъж й отрязах главата, тя изхвърча на страни. Обезглавеното й тяло се свлече на земята. Аз широко се усмихнах, погледнах Кими, която беше на страни, тя беше изумена. Обърна се на другата страна и се престори, че не е видяла нищо. Но видя, Ками лежеше пробит, от няколко куршума, нали го бях прострелял в краката и беше обездвижен. Запъхтян я последвах, тя обърна голямото му тяло по корем и започна да му говори.
- Учителю, не си отивай, моля те, остани с мен!
Той леко си надигна главата и отвърна дрезгаво:
- Ти, ходи с брат си, вече разбрах, че не мога да се съревновавам с Шен – обърна се към мен - Малки Йпукай, вземи Ким и се погрижи за нея, аз вече съм мъртвец, оставете ме. – и издъхна.
Кимнах и й подадох ръка:
- Хайде Кими, да вървим, остави Ками да почива в мир.
Сестра ми, ми залепи шамар и викна:
- Чудовище! Ти го уби! Не си ми брат! Махай се от живота ми!
- Какво!? Ким, не дей да се правиш, хайде да вървим – казах аз загрижено.
- Ходи където искаш, но без мен! – троснато отвърна тя – Продължавам сама! – забяга на някъде, през гората, в която беше направен лагера.
Аз взех микрофона с надеждата, че ще намеря Фельо и останалите:
- Ало… Ало… Фел… Мози… Соня… някой чува ли ме?
- Да, аз съм тук – чух гласът на Фельо.
- Как е при вас положението? – попитах – Лагера беше нападнат от Хофа и Ками умря, а Ким избяга.
- Ние сме се събрали и сме се покрили, всички са тук и са на ред – отвърна Фел – Наоколо гъмжи от войници, не прави глупости! Като наближиш главният изход се обади да ти кажа къде сме.
- Няма да се доближавам, отивам след сестра си – отвърнах аз.
- Спри бе, луд ли си! – скара се Фельо – т’ва не ти е селото, ното предградието….
- Отивайте си…..
Откъснах слушалките и микрофона и продължих през гората, където забяга Ким. Грабнах един пистолет от мъртъв войник, за всеки случай и побягнах.Усещах на къде е тръгнала, не знаех точно как, но го усещах. Тичах през дърветата, минавах през скали. Все по –навътре навлизах, гората ставаше все по –гъста. Къде се беше забутала вироглавата ми сестра. Мисли, че съм чудовище, добре, хубаво, а ками е пеперудка. На кой ли се е метнала от семейството, със сигурност не е на мен и Лейто, ние не сме толкова рогати и злобни. Говорех си сам по пътя, към сестра ми. Планината, по която се качвах започна да става много стръмна, забелязах следи от гуми, значи Кими си има превозно средство. Продължих по следите й, вече много задъхан, усещах как последната ми енергия се изчерпва и едвам ходех. Май изкачих някакъв връх, защото стръмното свърши и започна нанадолнище, също обрасло в дървета. Поне ми беше по- лесно на долу.
С последни усилия стигнах до стара крепост. Бяха останали само каменните стени, но си личеше, че е на много време. Ким беше много близо до мен и може би ме наблюдаваше. Седнах на един камък, за да си почина, забих поглед в земята, като чаках от някъде да ме нападне. Кими излезе зад гърбът ми и си мислеше, че не мога да я чуя. Опита се да ме удари с пръчката си, но аз реагирах бързо и я хванах. Налегнах я на земята и сложих тоягата на гърдите й. Тя се дърпаше, но аз не я оставях и натисках.
- Нещастник, как ме намети! – каза тя ядно.
- Интуиция, сестричке – казах аз – кажи ми сега какъв ти е проблема?
- Ти уби спътника ми в живота, това ми е проблеми! – отвърна агресивно, като се опита да се откъсне – Остави ме бе! Ти не си ми брат, ти си като Хофа!
- Какво?! – ядосах се вече – Ей, пикло, на к’ва се правиш ма! Щом искаш да се оправаш сама, твоя си работа, аз съм до тук! 10 години! 10 години бях затворен зад четири кирливи стени! Единственото нещо, което ме държеше жив, бяха спомените, спомените за мен теб и Лейто! Нямах търпение да излезна! Надявах се, че ще се измъкна и ще се съберем и ще погребем Хофа, човекът, който ни причини това!
- Какво ни причини?! – попита Ким злобно
- Раздели ни, ето какво ни причини! – озъбих й се.
- Така или иначе, не ми трябва една имитация на Лейто! – беше категорична – Виж се бе, спаси себе си, преди да спасяваш другите!
- Аз вече се спасих, мамка му избягах от лабораторията! Това ако не е спасение!?
Кими само ме изгледа на кръв и каза:
- Майната ти, махай се!
- Няма смисъл нали, много добре знам – казах отчаяно аз – Сбогом сестричке, няма да ме видиш отново!
Тръгнах на долу, не знаех къде отивам, но видях, че сестра ми беше невменяема. Въздъхнах дълбоко и тръгнах обратно. Нещо избръмча, зад мен, Ким беше с една четириколка. Погледнах я отчаяно, тя ми се усмихна.
- Помислих си, че не знаеш пътя – каза тя усмихнато – реших да те закарам. Качвай се.
- Какво? – казах аз изумено – сигурна ли си, че не искаш да ме убиеш?
- Как да те убия? Че ти си ми батко. – възкликна тя – качвай се – направи знак с главата да се метна зад нея.
На устата ми се появи крива усмивка, но все пак се качих. Колко бързо промени мнението си, деца.
И от тук на татък започна истинския му път, пътят към славата на Йоукай. С подкрепата на сестра си, той ще постигне невъзможното.....

[Kissara]

значи...
ако това е копиран сценарий на някоя фентъзи игра... е*а ли му майката! готин е!
а и аз игри не играя, така че сценарии като този не са ми известни. идеята ти наистина е много интересна, прилича ми 3D анимация от сорта на Final Fantasy или нещо такова.
начина, по който съчетаваш "дълбокомислени фрази", ако мога така да ги нарека, и въобще приказки, които по принцип срещам в литература от къде-къде по-високо стъпало, с изрази и обръщения от ежедневието, прави историята ти като филм. в смисъл, високопарните определения помагат на "фантазията ми да се развихри" и да си представя нещата максимално добре, а в същото време разговорите са много по-реални, от колкото в някое си там романче. само на моменти сякаш юрваш действието да се развие прекалено бързо и с едно изречение се опитваш да опишеш нещо, на което примерно аз бих отделила половин страница. това малко претоварва разказа, но иначе е много добре.
още веднъж браво, Lil. колкото до грешките... бих се заела да ги оправя даже и направо тук, но нямам права в този раздел ;)

[LiL_DoGGy]

Отказах се от римите да се занимавам с това. А мерси за забележките, имах нужда от отценка на експерт ;)

Част 4

Йоукай се качи зад сестра си и потеглиха.
- Защо се смисли? – попита той.
- Не знам, брат си ми, обичам те, няма на кой да разчитам вече, а и ми липсваше – отвърна Ким и продължи – пък и се замислих какво каза. Друго е когато имаш близък човек до себе си, да те подкрепя, да ти вдъхва доверие. Знам го от личен отпит Ками ми беше така, той ме взе с него, след като ти и Лейто бяхте погребани. Бил е през цялото време с мен, научи ме на техники с тоягата, как да се отбранявам и бия. Беше ми обещал, че ще ме учи и с мечове, но жалко, този ден не дойде – тя се натъжи.
- Не дей така сестричке – окуражи я Кай – Радвам се, че се събрахме. Ако не беше дошла с мен, нямаше да съм толкова уверен в себе си и за всичко щях да се колебая. Ти си моята надежда.
- Радвам се братко – възкликна по –уверена – дано двамата заедно да успеем – погледна на горе към небето – нека да продължим усърдната работа на Лейто.
- Нали знаеш, че ще е много по- трудно отколкото по времето на брат ни?
- Да но ние сме двама, а той беше един. Две глави мислят по- мъдро от една.
- Разбира се – усмихна се Йоукай и си замълча.
Двамата се разкарваха из гората. Ким не мина по същият път, а по, по- заобиколен.
- Отиваме направо в предградието, защото в лагера гъмжи от войници – обясни тя.
Те поеха на долу по планината, където нямаше нито път, нито пътека, само дърветата се редяха едно след друго. Първо се спускаха и минаха под разрушената магистрала, която беше изолирала предградието от света. Тръгнаха на горе да се изкачват към предградието и магистралата. Йоукай се оглеждаше за танка на Мози, но никъде го нямаше, сигурно вече се бяха прибрали. Качиха се на пътя, имаше нещо странно, още като влизаха. Виеше се черен дим и миришеше на обгоряла плът.
- О! Не! – възкликна Йоукай – Кими, карай по- бързо!
Тя засили скоростта. Освен през лагера, войниците бяха минали и през предградието. В гетото ниските блокове бяха обгоряли и почерняли, имаше опърлени трупове на всякъде. Ким и Йоукай щяха да заплачат, очите им се напълниха със сълзи, каква агония. Кай слезе от четириколката и се разходи пеша. Жените, децата, всичко, всичко беше съсипано. Кими спря и го изчака:
- Идваш ли братко?
- Секунда – каза той, като вдигна едно дете – Хофа, копеле тъпо, ще те убия!
Той започна да вика и крещи. Белезите му покриха лицето и силата му излезе отново, детето изгоря в черен пламък, а той се хвана за главата. Очите му се насълзиха. Ким се доближи до него и го хвана за рамото с думите:
- Бате, добре ли си?
- Да – отвърна той с дрезгав глас – това не трябваше да става! Не, не, не, не! Не трябваше!
- Успокой се – опита да го успокой – ела да намерим другите.
Тя го прегърна братски и го вдигна. Йоукай изглеждаше съкрушен, погледът му беше изпълнен с гняв и болка. Не искаше повече разрушения от страна на Хофа, нямаше търпение да го свали. Ким потегли към стените и леговището на Фельо, а Кай с празен поглед гледаше на зад. Всичко беше съсипано от злобата на един човек, или някакво същество. Стените на Фел бяха бутнати с тежките танкове, блоковете горяха. Можеше да се задушиш от мириса на обгоряла плът. Труповете бяха събирани на купчинки и после запалени. Много по- зле от гробница, защото мъртъвците бяха натрупани, не закопани. Йоукай забеляза нещо. Горящите блокове, във всички горяха пожари, само в този на Фельо и в апартамента му, беше изгасен. На прозореца имаше образ, горе имаше някой. Той скочи от превоза и се затече към блока, Ким го последва . Качи се по стълбите до последният етаж. Стените на блока бяха черни, на Фельо вратата беше изкъртена. Спря се малко и изчака сестра си, тя спря при него и го погледна.
- Какво ли има вътре? – зачуди се тя.
- Не знам, но ще разберем – каза уверено Кай.
Със сигурност нямаше да им хареса и на двамата. Те влязоха през избитата врата. Йоукай забеляза играчките на Пам, те бяха подредени на масата. Фигурките на Лейто, Ками и Фельо липсваха, само Хофа, дракона и дървената му армия се ребедееха на цялата маса и бяха насочени към брата и сестрата. Той погледна играчката на Хофа втрещен. Възможно ли е в съседната стая да седи самият той? При тази мисъл всичките му вътрешности се обърнаха, ръцете му се разтрепериха, дали беше готов за срещата им. Силно напрежение изби в гърдите му, сърцето му щеше да се пръсне. Прибра дървената фигурка, вдигна глава, стисна зъби и се засили към спалнята на Фел, където забеляза силуета. Разби вратата с шут. В другата стая седеше човек с наметало, подмяташе трите фигурки и гледаше в прозореца. Той се засмя, без да се обърне и заговори с тих и зловещ глас:
- О-о-о-о! Малки Йоукай – възкликна – не мислих, че ще имаш куража да минеш в тази стая. – засмя се – Спокойно ако не беше дошъл при мен, аз щях да дойда при теб.
Това беше Хофа. Йоукай остана втрещен, не се чувстваше готов, беше уплашен. Сега нямаше защитата на големият си брат. Ръцете му трепереха, очите му се ококориха, започна да диша тежко. Молеше се да не се обърне с лице към него, защото тогава сигурно щеше да припадне. Ким също гледаше уплашено, тя никога не беше се срещала с него, само от разстояние. Нито един от двамата не можеше да обели дума, просто седяха и гледаха.
- Какво гледате само? – заговори пак той – Кажете нещо – говореше бавно и зловещо – или се страхувате! – изрече злобно и се обърна.
Студени тръпки побиха момчето, само като го погледна в очите. Той беше с очила, но Кай виждаше през тях, виждаше гадният поглед, които му беше отнел братът и животът. Очите му- празни и кръвясали, зъбите- остри, като на животно с една самодоволна усмивка. Това го побъркваше, пораждаше едновременно болка, страх и гняв, но не можеше да каже нищо, продължаваше да го гледа. Хофа отново се засмя.
- Ясно, харесва ли ви шедьовъра ми?! Можеше да изпратя войници тук, но предпочетох да я свърша собственоръчно.Жалкото беше, че не можах да хвана всички – каза го с ирония – за това реших да ви изчакам тук. Пиленцата влязоха сами в моята клетка – засмя се отново, бутна наметалото, което му скриваше тялото и протегна една бяла ръка с шипове около нея. Започна да образува бяла енергийна топка.
Йоукай беше занемял, не можеше да се противопостави, седеше и чакаше смъртта си. Ледени сълзи тръгнаха от очите му, ръцете му трепереха, беше уплашен до смърт. Хофа видя това и се усмихна самодоволно.
- Не-е-е! Не си струва да ви убивам. Мислех, че поне ще кажеш нещо – обърна се към Йоукай – малката не я мешам и тя е бъзлива, но какво 10 години да си курва на Ками, нищо няма да те изуми! – подигра се с нея, но Кими не отвърна – Да!