Вечерта беше гореща и задушна.
Киреи вървеше бавно по крайбрежната алея и се опитваше да изпразни главата си. Тишината можеше да й помогне. Затова тя потърси самотата на морето.
Наистина ли така беше по-добре?
Обичаше го...
Той я обичаше...
Въпреки всичко, тя знаеше, че е вярно, и за това я болеше най-много. Защото Сето пропиля всичко... Защото с безразличието си разбиваше сърцето й на малки парченца и всеки път, когато я погледнеше с онези изпълнени със студ очи, забиваше в тях късчета лед. Разкъсваше я... В един миг на нежност събираше отново късчетата на сърцето й, припомняйки й какво още я задържа при него...
И с един поглед и една дума я караше да се събуди от вълшебния си сън и да погледне реалността в студените й сини очи...
Беше се появил вятър, но тя не му обърна внимание. Пък и какво толкова. Поне нямаше да бъде толкова задушно...
Не! Това не беше живот, който да си заслужава!
Тя с право си тръгна... С право избяга от него...
Сега вече можеше да живее собствения си живот, а не да бъде невидима част от неговия...
Изведнъж обаче започна да вали.
„Топъл летен дъжд”, както обичат да казват. Идва от нищото, излива се набързо и оставя след себе си само прогизналите улици. Е, понякога не се извалява толкова бързо, но както и да е...
Първите капки стреснаха момичето. Тя наистина не ги очакваше. Трябваше да побърза да се върне или да се скрие някъде на сухо, ако не искаше да се прибере като мокра кокошка. В транса си обаче се бе отдалечила доста от апартамента на Маи. Така първият вариянт отпадна автоматично. Киреи започна да търси някакво място, където да остане, докато дъждът спре.
И ето, че видя своя заслон – спирката на маршрутките. Там поне щеше да бъде на сухо.
Момичето се затича нататък. На спирката нямаше никого, така че пак щеше да й бъде спокойно. Уличната лампа отстрани светеше, затова нямаше причини да се страхува „от тъмното”.
Тя се облегна на пейката. Мелодията на дъждовните капки успокояваше съзнанието й и й помагаше да влезе в час. Малко по малко дори настроението й се повдигна и сега й беше почти приятно. Липсваше й само нечия компания...
- Най-после! Можело да има и сухо!
Изневиделица от дъжда се появи някакъв младеж и също като Киреи се скри на сухо на спирката. Момичето се обърна и попита леко подигравателно:
- Да не те е страх, че ще се разтопиш? Да не би да си от захар?
Той я погледна с насмешка.
- Всъщност не. Вярно, че ми казват, че съм бил сладък, но досега не съм се топил. Е... – той вдигна невинно рамене – явно не съм от захар.
Киреи се усмихна и поклати глава. Този изглеждаше като типичен провинциален нехранимайко, дошъл в града да си търси късмета.
Колко познато...
- Сигурно скоро ще спре – подхвърли той – Не изглежаше като да вали, така че...
И сякаш напук на думите му, изведнъж дъждът се усили, блесна светкавица и почти веднага изтрещя гръм.
- Е... Май няма да спре много скоро... – унило изговори младият мъж и наведе очи. На лицето му се изписа хитра усмивка и той погледна момичето – Все тая! И без това не бързам за никъде ^ ^
Момичето поклати глава с лека насмешка.
- Та... Какво прави едно хубаво момиче само в дъжда? – нагло попита той и Киреи се подсмихна пренебрежително.
- Сигурно чака дъжда да спре – малко остро отвърна тя – Откъде мога да знам.
- Ясно... Не сме много приказливи... – изговори той замислено и млъкна. Свали качулката си и тръсна глава няколко пъти, за да поизсуши поразрошената си черна коса.
- Хей! Престани! – раздразнено се отдръпна момичето и той я изгледа учудено – Не ме пръскай! Става ли?
- Извинявам се много, не беше нарочно XD – той се засмя невинно и Киреи се усмихна – Я виж ти! Значи си можела да се усмихваш!
- Мда...
- Това е хубаво... Мнооого хубаво... Обаче не отговори на въпроса ми: защо си навън по това време, при това сама? – чаровната усмивка отново огря лицето му, така че, въпреки цялата наглост на въпроса, момичето не се засегна и се засмя:
(
Posted Image)
- Не е ли малко нахално да разпитваш така непознато момиче?
- Мне :) Никак даже.
- Ха... Щом казваш...
- И така... Аз си чакам отговора... :} – повтори той.
- Непоправим си, знаеш ли! – възкликна момичето. Младият мъж се усмихна и тя продължи – Обичам да се разхождам край морето.
- Сама? – учуди се той.
- Да, нещо против ли имаш?
- Неее, не – той побърза да се оправдае – Само ми се струва странна липсата на някой кавалер с теб...
- Е, ти сега и екстри ли искаш? – засмя се Киреи. Нещо я жегна отвътре. Защо тази „липса на кавалер” не й правеше впечатление? Нима вече бе свикнала? Вярно, че Сето не й беше обръщал достатъчно внимание, но чак пък толкова...
- Значи си нямаш приятел, така ли да разбирам? – отново попита непознатият.
- Хей! Хей! Хей! – възмутено възкликна тя – Струва ли ми се, или разпитваш прекалено много?
- Ами... не... – объркано се спря той – Просто съм любопитен...
- Аха... Любопитен значи...
- Еми да XD – той се засмя отново – Нали нямаш нищо против?
- И да имам, това няма да те засегне особено, нали? – момичето се разположи удобно на пейката и го изгледа изпитателно. Какво пък. Изглеждаше свестен – Не, нямам си приятел.
- Това... не е хубаво! – констатира той – Не е хубаво да си сама.
- Знам... – започна тя, но младият мъж я прекъсна:
- А мислила ли си по въпроса да... нали знаеш... да си намериш някой ;)
- Моля?! 0.о – Киреи го изгледа изумено – Хей! Знаеш ли какво?! Много си нахален!
- Разбира се! XD – възкликна той – В джунгла, пълна с вълци трябва да си тигър, за да оцелееш – с тези думи той протегна ръка – Да се запознаем! Аз съм Рен.
Тя се дръпна озадачена и стана от пейката. Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро.
- Добре, господин Рен! Радвам се, че си поприказвахме, но си тръгвам!
- Хей, хей, хей! Почакай! – той хвана ръката й – Ако те притеснявам, съжалявам, само кажи и ще спра. Няма смисъл заради моето нахалство да вървиш през дъжда. :/
- Виж, така или иначе трябва да се прибирам – Киреи със съжаление изгледа сконфузеното му лице.
- Да, да, добре... – Рен наведе глава и се почеса зад врата – Нахален съм сега, какво да направя? Просто ще си затворя голямата уста и това е.
Тя го погледна. Изглеждаше наистина като да съжалява и момичето реши да се смили над него. Затова се върна обратно на пейката и седна.
Младият мъж обаче се замълча. Явно се беше сконфузил наистина. Киреи го погледна.
- Значи си тигър в джунглата, така ли?
Той се засмя.
- По-скоро съм от тигър нагоре.
- Брей! – възкликна момичето – Колко скромно!
- Еми така де, всеки се оправя както може, нали? Това е моя начин. Хищник съм, затова джунглата е моя.
- Ха... – тя наведе глава, за да прикрие ироничната си усмивка – Не преувеличаваш ли малко? Не се обиждай, но едва ли имаш и малка част от тази „джунгла”. Изобщо не приличаш на тигър, а какво остава за повече.
- Нима? – изненада се той. Момичето го погледна пренебрежително.
- Да. По-скоро бих те определила като... младо вълче.
- Сериозно ли? – засмя се. Киреи вдигна рамене и той поклатои глава – Е, не е зле, все пак можеше да ме кръстиш и на нещо друго XD
- Сигурно.
- И с какво ме сравняваш, ако не е тайна?
Тя се усмихна странно и стана. Обърна поглед към сипещото дъжд небе и след това пак го погледна.
- Да речем... – момичето млъкна за секунда – Да речем, че доскоро познавах доста добре един екземпляр, който наистина стои на върха на веригата, и ти нямаш... Господи!
Изведнъж една мълния удари съвсем близо до спирката и Киреи подскочи стреснато. Няколко секунди по-късно втора мълния порази стълба с лампата, на който тя доскоро се бе подпирала. Светлината угасна. Момичето с вик на паника се хвърли в прегръдките на Рен, повтаряйки с треперещ глас:
- Всичко е наред... Всичко е наред... Спокойно... Всичко е наред...
- Точно така – усмихна се младият мъж, галейки грижовно косите й – Беше само мълния. Успокой се! Сега всичко е наред, нищо, че ни спряха тока ^ ^
- Извинявай... Съжалявам много, не беше нарочно... – започна да се оправдава тя и се дръпна.
- Знам, спокойно – засмя се той, опитвайки се да я фокусира в тъмното – Всъщност... – разбърника из джобовете си и извади фенерче, включи го и го насочи към нея. Тя примига на светлината и Рен отново се засмя – Знаеш ли какво?
- Какво? – наивно попита момичето.
- Кефиш ме. Ще ти звънна! – заяви. В очите на Киреи блясна игрив пламък.
- Добре – лукаво се засмя тя – Но внимавай, и ти ме кефиш. Ще ти вдигна!
- Това не ме притеснява – намигна весело младият мъж, завъртя очи и продължи – Та, казваш, че нямам нищо общо с твоята Голяма риба.
- Абсолютно – кимна тя.
- Откъде си толкова сигурна?
- Познавам го добре... Дори прекалено добре... – поклати глава момичето – Знам отлично всичките му навици и номера и...
- Да, но не познаваш мен :P – нагло я прекъсна Рен – Между другото, с кого ме сравняваш, ако не е тайна?
- Няма значение – подсмихна се тя.
- Е, хайде де, аз съм любопитно... младо вълче XD – ухили се – Кажи. И откъде накъде познаваш ТОЛКОВА добре риба като него?
- Казах няма значение! Не те интересува! – видимо раздразнена извика Киреи – И без това нямам повече нищо общо с него!
- Добре, добре, по-полека де :/ – Рен леко постреснат се ококори – Схванах намека, няма да нахалствам повече.
И двамат млъкнаха.
Момичето наведе глава и мълчаливо се заразхожда из спирката, подритвайки някакво малко камъче.